Рени затвори вратата и се приближи до прозореца. Бръкна в джоба си и извади писмото, което я бе изненадало. „Сега е обедна почивка, всички излязоха и никой няма да ме безпокои“, – помисли си тя и отвори писмото.
Листът бе изпълнен с неравен дребен почерк.
„Здравей, Рени!
Пиша ви вашата леля от Варна. Не сме се виждали от двадесет и пет години, ако не и повече. Мисля, че за това е виновна моята покойна сестрица и ваша майка. Е и аз не съм ангел, но не е в това работа.
Аз отдавна съм вдовица. Погребах мъжа си, стопи се от алкохол. Нека Бог да го съди, често ме биеше. Синът ми порасна и не забелязах кога се свърза с лоша компания. Сега е в затвора, заради участие в групово изнасилване.
Сърцето ме боли като се върна назад в годините. Ето има си дом с градинка, кокошчиците ми носят яйчица, има море и слънце, всичко имам освен щастие. Няма човек без грях на този свят и аз си имам своите.
Не мога да забравя само един мъж, който дойде веднъж и аз му дадох стая през летния сезон. Бях млада, кръвта ми още гореше….Срещахме се, любовта ни бе силна и страстна. Фамилията му бе Пасков и беше от едно родопско село. Може и да си го срещала някъде? А може той и да не е от там. Какво съм се завайкала, от тогава минаха толкова много години….
Така че сега аз нямам деца, нито внуци. Ти ми остана една единствена, племенницо моя. Тъжно ми е без близък човек, често плача. Помня те, такава малка русолява с червени бузки. Та реших да те поканя на гости. Ела с мъжа и децата си, ако имаш семейство. А ако нямаш ела с приятелката си, за да не скучаеш тук, все пак ти си млад човек.
Свършвам до тук и чакам отговор.
Целувки: леля Катя.“
Рени изтри сълзите си и прочете писмото отново. Не бе получавала отдавна писмо. Тя много се изненада, когато намери в пощенската си кутия този пощенски плик.
Леля Катя, каква красива беше…, с тъмни, черни коси, черни вежди, дебели устни и … както се казва пищни форми. Това бе останало в паметта ѝ от посещенията във Варна, но това бе толкова отдавна.
Странно в детските си години Рени искаше да пътува, но никъде не отиваше. И накрая и се падна късмет, пътешествие до курортния град Варна на гости на сестрата на майка ѝ.

Катастрофа. Всички загинали, но кучето останало живо. В колата били само кучето и неговия млад стопанин. Кучето останало по чудо живо.
То не забравило стопанина си. Постоянно ходило там, където за последен път го видяло. То чакало младежа да се върне и това би станало, ако той беше жив.
Седем години в пек и студ, кучето охранявало последното пристанище на своя приятел.
Местните хора кръстили кучето Константин, т.е. постоянен, верен. Всички очаквали, че след известно време кучето ще забрави за случилото се. Но то всеки ден отново отивало сред автомобилите. Търсело приятеля си сред червените коли, които имали в номера си деветки. Но автомобилите преминавали край него…
През всичкото това време местните жители хранели кучето и се опитвали да го приютят, но то не оставило своя пост.
Така кучето живяло още няколко години, запазвайки верността към стопанина си, който така и не дочакал.
След смъртта на кучето на мястото, където Константин чакал приятеля си, се появи плакат с надпис: „Кучето, което ни научи на любов и преданост“. Вятърът постоянно развявал плаката….
Тогава хората решили да издигнат паметник на вярното куче. Една година след смъртта на кучето, се появил паметник с надпис „Паметник на предаността“.
И сега на мястото на катастрофата стои не живо, а бронзово куче. Кучето, което ни научи на любов и преданост.

Много хора желаят да бъдат харесвани от другите. Когато си харесван ти се чувстваш по-добре. Хората са различни и реагират по различен начин, но все пак има някой общи неща към, които хората не остават равнодушни.
Ето ви няколко правила, които могат да ви помогнат, за да общувате по-пълноценно с хората около вас.
Искрено се интересувайте от това, как се чувстват хората около вас. Така можете за кратко време да добиете много приятели.
Усмихвайте се често. Ако изпитвате радост в общението с другите и те ще се радват да ви видят отново.
Когато се запознавате с някого, запомнете името му, за да не изпаднете в неловко положение при следващата ви среща. Това, че сте запомнили името му е знак, че той не е нещо незначително за вас.
Бъдете добър слушател. Когато човек говори на глас за проблемите си, той понякога неусетно достига до решаването им. Не е нужно да му натрапвате съветите и мислите си по въпроса.
Говорете с човек това, от което се интересува. Така се създава добър диалог.
Внушавайте на събеседника си, че той е нещо значително и го правете искрено. Хората обикновено искат да бъдат оценени по достойнство. Дайте им го и ги подкрепете, ако са изгубили самочувствието си.

Балон летял във въздуха. Човекът, който летял в него не знаел къде се намира. Спускайки се към земята, забелязал една жена. Той се приземил дотолкова, че да може да я заговори:
– Добър ден! Ще ми помогнете ли? Бях се уговорил да се срещна с един човек, но сега не зная къде се намирам.
– Сега вие се намирате на 30 фута над повърхността на земята, между 59 – 60 градуса западна дължина и между 40 – 41 градуса северна ширина, – отговорила жената.
– Вие програмист ли сте?
– Да, а как разбрахте?
– Вие ми отговорихте абсолютно точно, но как да използвам информацията ви не знам. Честно казано, вие с нищо не ми помогнахте.
– А вие да не сте мениджър по продажбите?
– Да, а вие как се досетихте?
– Вие не знаете накъде да тръгнете и къде се намирате. Благодарение на въздуха вие сте се издигнали  на тази височина. Обещали сте да се срещнете с някого и се надявате, че хората, които се намират по-ниско от вас, ще решат проблемите ви. И последното, даже и в тази ситуация, в която трябваше да се срещнете с мен, виновна оставам само аз.
Ето така се срещнали програмист и мениджър по продажбите.
Изпълнявайте обещанията си. Не търсете виновни и хората ще ви търсят.

Много бих искал да имам любящи, честни и добри приятели, които не са като мен. За да ви разбирам добре, изразявайте се ясно. Аутистите рядко могат да „четат между редовете“. Нашият опит с околния свят е крайно интензивен и често е свързан с много дълбоки емоции. От друга страна, болшинството от неаутисти са свикнали да живеят в света на различни нюанси и отенъци на сивото. Но това е непонятно за нас, защото ние мислим ясно, чрез черно-бели понятия. Ние не винаги разбираме отенъците на сивото и не можем да разберем, как може на някой да му харесва да живее в света на сивото.
Ценя и уважавам усилията на другите да се изразяват ясно. Например, ако ви е омръзнала темата на разговора, то по-добре направо ни го кажете. Просто кажете: „Иска ми се да поговорим за нещо друго“.
Ако сме останали на гости по-дълго у вас, то ни го кажете направо, защото няма да забележим вашите деликатни намеци. Аутистите винаги пропускат непреките твърдения.
Ние не винаги разбираме социалните правила. Имаме точно определени правила за добро и зло. За това следваме тези правила, които смятаме за разумни. Ние можем да нарушаваме „социалните правила“, защото не знаем за тяхното съществуване или те изискват от нас действия, които не можем да извършим, като контакт с очите, запомняне на имената и лицата на другите хора…. В други случаи можем да нарушаваме тези правила, защото ни изглеждат абсурдни. Например, някои от нас възприемат намеците и непреките твърдения като неефективни или нечестен начин за общуване.
Не обичаме местата, където се събират много хора. Обикновено аутистите не обичат да са част от голяма група от хора. Например, вместо да отидем на кино, предпочитаме да гледаме филм у дома в компанията на един или двама приятели.
Освен това, хора, които не познаваме, могат да предизвикат у нас дискомфорт. Ако са ни поканили на обяд, то искаме да знаем предварително, кой ще присъства, за да можем да се „подготвим“ за подобна социална ситуация. Ние можем да откажем поканата, ако сметнем, че няма да можем да се справим със ситуацията. Ако ви откажем да бъдем с вас и вашите приятели известно време, не смятайте, че не ви харесваме. Просто общението с повече от един или двама, изисква много голямо усилие. Не се отказвайте да ни каните. Следващият път може би ще имаме повече желание да се срещнем с някой непознат.
Не ни се обиждайте. Обикновенно аутистите се изразяват направо, а на другите това не се харесва. Не възприемайте това за желание да ви оскърбим. Аз не мога да не говоря направо. В много случаи нарушавам тези „негласни“ правила. В такива ситуации, аз изобщо не знам за тези правила. Дори не разбирам, че съм засегнал чувствата ви.
Понякога ни се иска да бъдем за малко сами. Трудно ни е, когато се намираме между другите хора. Ако искаме да останем сами, не се обиждайте, моля ви.
За нас вие сте странни. Помогнете ни да разберем, как вие възприемате света. Споделяйте вашите мисли и емоции максимално ясно, за да ви разберем.
Аз виждам нормално и чувам добре. Ние пропускаме намеците и трудно се изразяваме, но ние също сме хора като вас. Не ми е приятно, когато хората крещят или говорят с мен бавно, като че ли имам проблем със слуха. Моя слух е много по-остър, отколкото на някои от вас. В някои ситуации моят мозък доста сложно обработва входящата информация. Критиките и забавената реч тук няма да помогнат. Това ме унижава и ме кара да се чувствам като малко дете.
Когато ми говорите, не искайте да ви гледам в очите. Когато ме карат да правя нещо, което не съм в състояние да правя се чувствам зле.
Позволете ни да бъдем аутични! Понякога аутистът може да прави определени повтарящи се действия или да се държи странно. Например, да се разкача, да тръска ръцете си, да заема странни пози, да мрънка нещо под носа си. За нас такова поведение ни помага да се справим с този объркващ свят. Подобни типове поведения ни успокояват и ни помагат да преодолеем стреса. Не ни забранявайте да правим така и не се срамувайте ако ги правим на обществено място, такива сме.
Помогнете ми, ако ви моля за това. Обикновенно аз не мога да правя това, което другите могат. Не виждам нищо лошо в това да помоля някой да ми помогне. Една от ситуациите, в която се нуждая от помощ е, когато съм сред хората.
Позволете ни сами да решим дали се нуждаем от помощ или не. Ние знаем нашите ограничения много по-добре от всеки друг. Нямам нищо против някой да ме помоли за помощ, само че нека това става насаме.
Отговаряйте на въпросите ни. Аутистите са наивни и невинни в разбирането на света. Ние се учим по друг начин, за това често се налага да ни се обясняват неща, които другите разбират интуитивно. Понякога задаваме „глупави въпроси“ на тези, на които имаме доверие. Не търсете във въпросите ни скрит смисъл. Ако питам: „Студено ли ти е?“, това не означава, че искам да се включи печката. По-скоро аз не знам дали ми е студено или топло и се опитвам да разбера какво чувствам и съответно очаквам отговор „да“ или „не“.
Питайте, ако искате да разберете какви сме ние. За мен е лесно да обесня. Много от нас съжаляват, че специалистите не ни питат за живота ни, преди да стигнат до някакви изводи.
Позволете ни да се възползваме от алтернативни форми на комуникации. Много от нас имат сериозни проблеми с речта. за това предпочитаме алтернативни форми на комуникация. За мен това е електроната поща, чата, портативния синтезатор за говор….Когато използвам такава техника, разговора придобива подредена форма, вие ме питате и чакате да ви отговоря. Хубаво е, че тази техника ни ми дава да изпреваря събеседника си и ми позволява да говоря по-удобно.
Позволете ни да помълчим. Някои аутисти, които нормално говорят, имат проблем при претоварване или защото в този момент са изморени. Емоционално претоварване настъпва при наличието на много говорещи хора, тогава аз не съм способен да говоря с вас. Не ме докосвайте и не ме прегръщайте, на мен това не ми доставя удоволствие, но при други аутисти това не е така. По-лесно се изразявам в писмен вид, а не устно. Позволете ми да се изразявам така, за мен това е много важно.
Не ни игнорирайте. Питайте дали искаме да се включим в някое мероприятие и какво не ни харесва.
Някои от нас имат много тежко минало. Не ни питайте, ако сами не пожелаем да ви разкажем.
Простете ни. Ние няма да ви подведем. Аутистите често пропускат правилата и често говорят на забранени теми. Зная, че трябва често да искам прошка от моите приятели. Аз ви прощавам, че не ме разбирате винаги.