Един ученик попитал учитяля си:
– Учителю, защо не ни давате знанията на готово, както правят другите, а ни принуждавате да мислим, да размишляваме и да дообмисляме всичко.
Учителят, както обикновено не отговорил директно на въпроса, а попитал ученика:
– Кажи ми, ако трябва да стигнеш до място, в което никога не си бил, какво ще направиш?
– Ще се обърна към някой, който познава това място – отговорил ученика.
– Какво предпочиташ, да те отведат до това място със затворени очи и там като пристигнеш да ги отвориш или предпочиташ да те заведе знаещ човек, като ти предостави възможност да запомниш околността и те остави сама да се оправяш, като от време на време ти помага да намериш правилната посока?
– Разбира се, по-добре е да ми помогне и ориентира знаещ човек, –  казал ученика.
– Но защо ти е да знаеш и да разбираш всичко това?
– Е, как? Ако следващия път попадна там, и нямам водач няма да мога да се ориентирам и да се насоча в правилната посока. Но ако аз съм бил там, няма да имам никакви трудности и всичко ще бъде много по-лесно, отколкото на някой, който не знае и лесно може да се заблуди. Ако ме заведат до непознатото мястото със затворени очи, то мога да се усъмня, че водача ме е довел не там , където трябва, защото аз няма да видя нито указателите по пътя, нито името на мястото.
– Ти сам си отговори на въпроса, – засмял се учителя. – Да знаеш целта, не означава да се добереш до нея. Трябва да знаеш пътя към нея и са ти нужни сили, за да изминеш този път със собствените си крака. Разбери, никой няма да ни носи на гърба си.
Ето за това ви уча на проницателност и да усещате нещата, така че мен ако ме няма вече, вие сами да се оправяте във всяка ситуация. Искам сами да научите да намирате източника на знанието. Нима мислите, че цял живот ще ви водя за ръка? Именно така задавайки ви въпроси, ви уча твърдо да стоите на краката си и ви подготвям за самостоятелен живот.
Да знаеш нещо и да го разбираш са две различни неща. Можеш да научиш всичко написано по даден въпрос, но по-добър за разрешаването му няма да станеш. Можеш да знаеш крайната цел, но ако не знаеш как да достигнеш до нея, няма да я достигнеш. Знанието, което си усвоил трябва да го живееш ден след ден, а пътя, по които вървиш към целта е нужно да го извървиш крачка по крачка. Заученото знание, за което не сте положили труд, нито сте го опитали на практика, не струва нищо и никой няма да го оцени. Колкото повече сила изразходваш за нещо толкова повече го цениш. Чуждото, неизживяно знание е като фалшива монета, тя прилича на истинската, но с нея не можеш да купиш нищо.

Един човек умрял. Неговото куче легнало до него и също умряло.
И ето душата на човека стои пред вратата с надпис „Рай“, а до него душата на кучето му. На вратата има упътване: „Забранено е влизането с кучета!“
Човекът не влязъл, а минал покрай нея.
Продължили по пътя двамата – душата на човека и на кучето. И ето втора врата. На нея нищо не пише, но там седял старец.
– Извинете ме, уважаеми,….
– Аз съм Петър.
– А какво има зад тази врата?
– Там е раят.
– А с кучето може ли?
– Разбира се!
– А по-рано, каква беше тази врата?
– Ада. До рая идват само тези, които не оставят приятелите си.

Един човек искал да бъде щастлив. Видял един търговец, който бил богат и щастлив. Търсача на щастие си помислил, че този човек е щастлив за това, че върти търговия и трупа богатство. И той решил да стане търговец.
Друг стремящ се към щастие срещнал щастлив семеен човек. Той си помислил, че жената и децата го правят щастлив. За това решил да се задоми и да има жена и деца.
Друг търсещ щастие видял един щастлив свещеник, който служил в храма. Той веднага решил, че причината за щастието на свещеника е мястото, което заема, за това станал поп.
Минало време, но никой от тримата не станал щастлив. Те имитирали това, което са видели, а са забравили за най-важното – любовта и предаността, а също и служенето на невидимите неща, които придавали вкус на щастие при тези хора.

Живяла една жена, чиито очи я болели.
Една нейна позната я попитала:
– Да не те болят очите?
– Да. И то много, – казала жената
Другата жена продължила:
– Ще имаш болки в очите ако имаш очи. За сега не те не ме болят, но ако ме заболят ще ги махна.
Околните казали:
– Щом има очи, те ще болят. Но ако се лишиш от тях, то цял живот ще те боли.
Всички глупаци мислят така. Чувайки, че знатността и богатството са началото на упадъка, страданията, те се страхуват да раздават милостиня, за да не платят по-късно за нея. В страха си те мислят, че колкото по-голямо състояние имат, толкова повече тревоги и сътресения ще преживеят.
Някой се обадил:
– Вие ще се радвате или ще страдате, когато раздавате милостиня. Но ако не я раздавате, ще бъдете бедни и ще страдате.
Това същото се е случило и с тази жена. Тя не може да понесе мисълта за една единствена болка и затова иска да остане без очи, но с това тя се обрича на вечна болка.

Всеки от нас е част от вселената. За всеки от нас в тази вселена има място, свое предназначение, което ние изпълняваме. Всички ние сме части на едно цяло, като клетки на организъм.
Но заедно с това всеки от нас се явява малка вселена със своите си закони, принципи и представи.
Всеки човек е уникален, неповторим и по своему прекрасен.
Но ето ви и парадокс: ако сме толкова прекрасни, обичаме красотата във всичките ѝ проявления и  ѝ се наслаждаваме, защо сме така нетърпими един спрямо друг? Защо се държим към хората така, все едно сме завоеватели, а не части от едно цяло?
Опитваме се да наложим своето мнение, обиждаме, когато поведението на другите хора не съответства на нашите очаквания. Критикуваме недостатъците им. И всичко това считаме за правилно, като сме уверени, че тези закони, който действат в нашата малка вселена, са единствено верни за всички….
Когато отидем на гости на някой човек, ние не взимаме нещо без да питаме, не преместваме предметите по свое усмотрение, не критикуваме обстановката. Само наблюдаваме. И даже ако нещо не ни харесва, се отнасяме с търпение към това. Не сме у дома си. Тук не можем да налагаме своите порядки, нямаме право.
Навярно ще се съгласите, че би било глупаво да обиждаме собственика на дома за това, че обстановката и наредбата не съответстват на нашите вкусове или че не ни устройва разположението на стаите. Ние го приемаме такъв, какъвто е.
Ето така трябва да бъдем търпеливи и в общението си с другите. Да разбираме, че другия човек е съвсем друг свят, с други порядки, закони и представи за живота.
Когато ни допускат в своя свят трябва да бъдем много внимателни, да се държим вежливо и доброжелателно, а не като завоеватели. В света на другия човек нищо не ни принадлежи, така че там не можем да променяме нищо. Ние можем да променяме само себе си и своя свят.
За това нека да се отнасяме един към друг с търпение, уважение и разбиране, като не забравяме, че човек е една малка вселена.