Пианистът Артур Рубинщайн закъснявал за закуска в първокласен ресторант на Ню Йорк. Неговите приятели започнали да се безпокоят, но Рубинщайн накрая се появил с красива блондинка, три пъти по-млада от него.
Известен със своята пестеливост, той изненадал приятелите си, като поръчал най-скъпата пържола и много рядко срещано вино с  букет от аромати. Когато закуската свършила, той заплатил с усмивка:
– Виждам, че сте изненадани, – , казал Рубинщайн. –  Но днес аз отидох при моя адвокат и направих завещание. Оставих голяма част на дъщерите и семейството си, направих дарения за благотворителност, но изведнъж осъзнах, че не се бях включил в завещанието. И тогава всичко стана по-различно. За това реших, към себе си да проявя по-голяма щедрост.

Той е само на седем години, но това, което преживя през тези часове беше страх и ужас. Сега лежеше на леглото в болницата и се чувстваше изтощен, но не можеше да заспи.
Спомените от случилото се въртяха като на лента от някой филм на ужасите.
Беше си до дошъл от училище. Мама и татко бяха на работа. Реши да излезе на балкона и да простре изпраните си панталони. От височината му се зави свят. Загуби равновесие и падна върху стъклото. Видя как то се пропука и дясната му ръка беше почти отрязана.
Пригади му се от кръвта, но се надигна и едва се добра до телефона. Набра номера на Бърза помощ. Не дочака да го попитат, а бързо изстреля:
– Ръката ми… ударих в стъкло.. много кръв.
От отсрещната страна затвориха без да попитат за адреса. Момчето помисли, че линията бе прекъсната и отново набра номера, почти извика в слушалката:
– Моля изпратете линейка….
Отново се чу писукащия звук, оповестяващ за прекратена връзка.
Опита пак…. Не помнеше колко пъти бе звънял. Всеки път уплашен крещеше отчайващо в слушалката.
Накрая остави телефона и едва излезе от стаята. Кръвта му се стичаше на пода като пусната на воля чешма. Тръгна към пътната врата, но в антрето усети как го обви мрак, краката му омекнаха и той загуби съзнание.
Една жена със свито сърце бързаше към дома. Нещо се бе случило. Тя бе изтръпнала цялата, а мислите ѝ рисуваха зловещи картини. По-бързо, но краката, като че ли от напрежението отказваха да я слушат. Жената имаше чувство, че всичко край нея се движи, като в забавен кадър, а тя едва отмества краката си.
Най-сетне, ето я и кооперацията. Нахълта във входа и за секунди се озова пред дома си. Бутна вратата и извика. Синът й лежеше в локва кръв. Притича до телефона и звънна…
След 10 минути линейката пристигна. В микрохирургията 4 часа пришиваха ръката, но детето бе в безсъзнание. Беше загубило много кръв.
В Бърза помощ не отричаха да са получили съобщение по телефона, но оправданието звучеше нелепо и смешно:
– Може би е отказано на детето, защото в последно време ежечасно при нас постъпват лъжливи повиквания от деца, които си играят с мобилните телефони, понякога и от юноши, даже и от не много трезви възрастни хора. За да дойде линейка по-добре нека звънне възрастен.
Малкият, когато се оправи, така и запомни: „Ако ти се случи нещо лошо звъни първо на майка си, тя е по-бърза от линейката и няма да закъснее“.

Как се случва това? Сигурно през нощта.
Разплакана и с увита глава, за да не се види лицето й, майка бързо върви към манастира със свито нещо в ръце. Тъмната пресечка, малко вятър… Тя се оглежда, опитвайки да разбере дали някой не я гледа. Тук някъде трябва да има висока каменна стена и в нея ниша. Само ще свърне за няколко минути и ще остане незабележима. Там жената спира. Разгъва детско одеяло, целува спящото дете, прекръства се. Протяга ръце в прозореца…Детето се поема от добри ръце в монашеско облекло. А сега трябва да бяга. Хваща бързо по друг път,  без да се оглежда. Решението е взето отдавна, още преди раждането.
Ако отидете в Краков сами можете да се озовете на това място. Това е Монашеския Орден На Сестрите от Пресвятото семейство от Назарет, които са отворили първия „Прозорец на живота“.
Зданието на Ордена по нищо не се различава от съседните постройки, освен пластмасовия прозорец на нивото на тротоара с надпис „Прозорец на живота“.
Тук много малко минаващи се оглеждат за камери, тук такива няма.
Сестрите от монашеския орден се надяват, че ако някоя майка се реши да изостави детето си, то може да стане тук, а не на гарата , на пейката в парка или в боклукчийската кофа.
В католическа Полша абортите са забранени от закона. Бременните могат да прекъснат бременността си само при заплаха за живота на майката или в резултат на изнасилване, което трябва да бъде доказано в съда. На такъв унизителен процес се съгласяват единици и официално в 40 милиона  Полша в годината се правят около 200 аборта.
Всяка година около 200 хиляди полякини прекратяват бременността си в Украйна, Германия, Чехия…, но за това са необходими средства, за да пътуват. Най-лошият вариант е да оставиш детето където и да е.
В тази стая никой не дежури. Майката с никого не се среща, когато остава детето си. Алармата работи след затваряне на прозореца, а това съобщава на монахините, че е доносено ново бебе. В полицията никой не звъни, нито се търси жената оставила детето. Звънят само в Бърза помощ, които преглеждат детето и след две седмици то получава нови родители,  ако преди това майката не се осъзнае.
Този краковски прозорец за шест години е дало живот на 14 новородени. Сега в Полша има 48 такива места и 33 спасени деца живеят в нови семейства.

Всяка мечта е лудост дотогава, докато не се осъществи. Тогава тя се превръща в олицетворение на мъдростта.
Мечтата е порив.
Това е енергия за изграждане на собствената съдба.
Разбира се може да се живее и без мечта, но тогава животът ви не е интересен и вие се оказвате във властта на случайните в живота обстоятелства.
Мечтата кара човек да расте като личност и да се изпълва с гордост за изпълнен със смисъл живот. Ако не ви харесва мястото, което заемате, вашата работа…..не прехвърляйте вината на другите. Само вие носите отговорност за това.
Можете да промените нещата, само ако искате.
Вероятно ще възразите, че да искате само е недостатъчно, съгласна съм. Ако действиделно искате нещо да се промени, превърнете го в желание и пристъпете към действие.
Запомнете, за да се осъществи една мечта, тя трябва да бъде реална.

Скъпи, майко и татко, след като дойдох в колежа започнах все по-рядко да ви пиша. Извинете ме за расеяността ми и дългото ми мълчание. Ще се постарая да наваксам и да ви разкажа всичко, но ви моля, когато четете това писмо да седнете. Сега мога да продължа. Раната на главата, която получих, когато скачах през прозореца на стаята си по време на пожара, почти заздравя.
Бях в болницата три седмици и сега виждам съвсем нормално. Главата ме боли един път на ден. За щастие по време на пожара моя скок от прозореца видя работника от близката бензиностанция. Именно той извика пожарната и бърза помощ. Той често ме посещаваше в болницата. И когато нямаше къде да живея, нали квартирата ми изгоря, ме покани да живея в неговия дом. Това всъщност е някакво мазе, но е добро.
Той е прекрасен млад човек. Ние се влюбихме един в друг и сме решили да се оженим. Не сме решили кога точно ще стане това, но разбира се, когато започне да се забелязва, че съм бремена. Да, майко и татко, аз съм бременна. Аз помня как скоро си мечтаехте да станете баба и дядо. Вярвам, че с радост ще приемете и ще дадете любов и топлина на това дете и ще се грижите за него, така както се грижихте за мен, когато бях дете.
Но истинската причина за задържането на нашата сватба се дължи на това, че той получи удар, а аз се заразих малко. Радвам се, че ще го приемете с радост в дома си, той е добър. Не е могъл да получи добро образование, но е доста честолюбив. Религиозното му вероизповедание е различно от нашето, но вие нямате нетърпимост към това и за това няма да му обърнете особено внимание. А сега, когато ви съобщих последните новини, искам да ви кажа, че нямаше никакъв пожар, нямах рана на главата и не съм лежала в болницата, не съм бременна, нямам никаква инфекция и в моя живот няма никакво момче. Само получих двойка по биология и история и поисках правилно да приемете това.
Ваша любяща дъщеря Диди.