Има една древна басня. Може би стара колкото човечеството, защото най-древните записи, в които се открива, са само копия на още по-отдавнашни. Ето какво разказва тя.
Един кон имал мощен и опасен враг — вълка. Живеел в постоянен страх за живота си. Тъй като изпаднал в отчаяние, сетил се да потърси силен съюзник. Затова отишъл при човека и му предложил съюз, Изтъкнал му, че вълкът е и негов враг. Човекът веднага приел сътрудничеството и предложил незабавно да убие вълка, ако новият му съюзник му помогне, като постави на разположение на човека своята бързина. Конят се съгласил и позволил на човека да му постави юзда и седло. Човекът го яхнал, подгонил вълка и го убил.
Конят изпитал радост и облекчение, благодарил на човека и казал:
– Сега, след като нашият враг е мъртъв, махни юздата и седлото и възстанови свободата ми.
Човекът се изсмял на висок глас и отвърнал:
– Какви ги говориш! Дий, коньо!
И днес става така . Търсиш помощ от по-силния, а той те впримчва в робство. Да си в съюз срещу по-силен враг не е лошо, внимавай само с кого сключваш съюза и какво ти се предлага.

По време на експедицията в Арктика, група от учени и работници попаднали в снежна буря. Заблудили се и започнали да губят сили.
Един от работниците забелязал подветрената стена на склона и предложил с ръце да изкопаят в снега отвор, в който да прекарат,  докато бурята затихне. Всички започнали усилено да ровят замръзналия сняг.
– Всичките знания, които притежавам, – простенал един от учените, – сега съвсем не са ми полезни.
– По-добре забравете всичко, което знаете и копайте по-бързо, ако искате да останете жив! – казал един от работниците.

Един учител учил учениците си, че чувството за вината във всичките си проявления е пагубно чувство, което трябва да се избягва.
– Но не трябва ли да мразим лошите си дела?- попитал един ученик.
Учителят тъжно поклатил глава:
– Ако ти постоянно се упрекваш за своята вина и не можеш да си простиш това, което си направил, то ти не мразиш постъпката си, а самият себе си.

Много пъти в живота сме искали да бъдем харесвани, почитани. Стремели сме се към съвършенство. Осъзнавайки, че изворите на живота са в сърцето, сме искали да го опазим, да го изчистим. Но можем ли в този свят да не оскверняваме сърцето си, да го опазим чисто?
Ето една мисъл на сирийския писател, която ме накара сериозно да се замисля за отношението ми към хората. Не толкова как да се отнасям към тях, колкото как да ги възприемам.
Попитали Исаак Сирин:
– Как може човек да узнае, че сърцето му е чисто?
– Когато човек смята хората за добри и никой не му се струва нечист или осквернен. Именно тогава сърцето му е чисто.

Един учител често предупреждавал учениците си да не вземат прибързани решения или да слушат безразсъдни съвети. Той казвал:
– Докато не проникнете в същността на проблема и  нямате съмнение, че постъпвате правилно, не правете нищо. В противен случай ще изпаднете в положението на глупавия селянин.
– А какво е станало с него? – попитали учениците.
– Неговият дом бил на върха и отвсякъде духал жесток вятър. Селянинът мислел, че вятъра се появява, защото високите дървета се люлеят насам на там. Ядосал се и решил да ги изкорени. Така лишавайки дома си от последната защита срещу вятъра в дома му станало още по-студено и ветровито.