В една от проповедите се говорело, че Бог поразил къщата на фараона заради Сара, жената на Аврам. Проповедникът стигнал до мястото, където се казва, че след като фараона върнал Сара на съпруга ѝ, Бог оттеглил ръката си от този дом и жените започнали да раждат:
– Виждате ли до каво доведоха лъжите на Авраам? А фараона незнаейки как стоят нещата,  взел Сара за своя жена. Резултат бил плачевен, жените в дома му престанали да раждат.
Тогава една от жените, която слушала проповедта казала на съседката си;
– Навярно са се заразили от безплодието на Сара….

Една жена четяла думите на Исус, че вярващите не трябва да се притесняват за ежедневния хляб, нито какво ще облекат…

Стига до до думите: „не продават ли се две врабчета за един асарий“. Поглежда към паралелно посочено място, а там е написано: „не продават ли се пет врабчета за два асария“.
И изведнъж я осенила зашеметяваща мисъл: „Оказва се, че по времето на Исус са практикували търговия на едро с отстъпка“.

Веднъж разговаряли тялото и мозъкът. Тялото казало назидателно:
– Тялото е като храм. Тук е чисто, светло и свещички горят.
А мозъкът изкрещял:
– Мозъкът е убиец, богохулник, атеист, звяр, идиот, луд и насилник.
Тялото иска топлина, тишина, нежност, допир на друго тяло… А мозъкът,… трудно можеш да разбереш какво иска. Той причинява болка в главата на тялото. Те биха могли да се споразумеят, но дали могат?
Все някой от тях управлява. Вследствие на това тялото напълнява, а мозъкът умира.
И когато мозъкът казва:
– Хайде да пробягаме 5 км. Тялото веднага противостои:
– Да не съм робот, глупако? Ще се нараня, това е рисковано за мен.
Но мозъкът не се дава:
– Вдигай задника си. Обувай обувките на краката си и тръгвай.
Когато тялото се подчинява на мозъка, има хармония и светлина в човека. Той е отговорен за своите желания, действия, мечти и думи. И резултата е налице. Човек трябва да слуша мозъка си и да подчинява тялото си.
Докато тялото лежи на златистия пясък, мозъкът вече е измислил тактика, за да стане тялото още по-хубаво след това.
Мозъкът настоява:
– Учи английски език.
Тялото нахално отвръща:
– По дяволите!
Мозъкът търпеливо продължава:
– Ти трябва да правиш това, което ти казвам. Аз знам защо трябва така.
Тялото негодува, а мозъкът се е насочил към решаването на проблемите.
Тялото продължава да мърмори:
– Е добре постигна своето, даже удоволствие ми достави.
Мазъкът неотстъпва:
– Не спирай до тук, продължавай. По-добре си подостри молива.
– И защо трябва да подострям молива?
– Прави, както ти казвам. Кой е тук главния?
Минала една седмица. Тялото започнало да се бунтува:
– Ти ме забрави. Всичко ме боли. Хайде да продължим после! Имам депресия. Махмурлук получих след толкова щастие.
И когато мозъкът се съгласява на това „после“, започва да проиграва и да губи властта си. Ако той е учил китайски език знае, че „после“ в превод означава никога или не се знае точно кога…
Ето така умират идеите за по-големи начинания, защото тялото обича да яде, да спи и да се занимава с глупави неща.

Той вдигна поглед и видя най-обикновено лице. И мистър П…, чийто житейски занимания се свеждаха до пиене и жени, имаше такова лице. Такива бяха лицата на хората, които нито за миг не можеха да останат насаме със себе си. Лицата на уморени хора, неосъзнаващи умората си. Лицата на изплашени хора, неподозиращи собствените си страхове.
Гризеше ги неосъзнато безпокойство, превърнало се във важна част от живота им. Принуждаваше ги да търсят какви ли не психологични щитове, за да се укрият зад   тях.
Забавленията отдавна не помагаха. Цинизмът също. Скептицизмът не действуваше за дълго и хората се потопяваха в илюзии, измисляха си друг живот, друго време и друго място.
Седяха с часове в кината и пред телевизорите или пък си съчиняваха хипотези в различни клубовете. Докато се правеха на някой друг забравяха за себе си.

Той изпитваше съжаление към тези възрастни хора, които се преструваха, че живеят в друг век, и заявяваха на всеослушание, че не могат да живеят в своето време.
Желаеха поне за миг да се потопят в очарованието на чуждия живот. Така те явно прикриваха своята вътрешна празнота.
Той си спомни разговора на двете жени в автобуса. Те споделяха радостта си от мечтаенето да бъдат в друга епоха. Какво удовлетворение може да получи човек от въображаемия живот в миналото?
Това е бягство от действителността. Но от какво бягаха по-точно? Може би от неудовлетвореността в себе си?
Всички живеят в непрекъснато напрежение, което не ни оставя на спокойствие нито за миг и стига до страх. Подобно състояние на духа не може да се компенсира с никакви хитрости или модерни технологии.
Може ли само върху това да се гради животът?
Пред него, както и пред другите хора, сега стоеше въпросът как ще живее по-нататък. Дълги години светът бе потопен в страх пред възможността за война. В началото имаше безизходица, бягство от действителността, дори от самия себе си. По-късно чувството на обреченост се притъпи. В глъбините на душата остана само някаква смъдяща рана. Но и нея престанаха да забелязват, свикнаха с тази тъпа болка…
„Няма нищо странно в появата на Мечтателите“, –  рече си той.
Та нали самият той живееше извън действителността, потопил се в света на своите книги и ръкописи.