В американския щат Охайо се е случил безпрецедентен случай. Крадци, които взели парите на мъж чакащ автобуса, му върнали малка сума, достатъчна да се придвижи до местоназначението.
Жертвата съобщава, че нападател буквално попитали мъжа дали има пари, за да пътува с автобуса.
Грабежът е станал на автобусна спирка след пет часа. По време на инцидента, амереканецът дал на престъпниците мобилен телефон и 40 долара.
Преди да изчезнат, един от крадците попитал мъжа дали има достатъчно пари за да се придвижи с автобуса. След като получил отрицателен отговор, пъхнал в ръцете му два долара и избягал с останалите.

Вечерта отново седяхме на хълма. Той отново ме държеше за ръката и ме попита:
– Какво значи „Така съм решила“?
Въздъхнах, отпих глътка вино и реших. Ще му разкажа. Така или иначе случайните отношения не водят до никъде. Така.. само истината…
– През последните седем години в семейният си живот за всичко вземах решение сама. Съпругът ми напредваше в научната кариера. Когато се готвеше за магистърска степен, работех на две места, от учен преподавател каква прехрана можеш да очакваш? За тържеството по случай защитата на дисертацията му, взех кредит. После той се зае да получи докторска степен и аз трябваше да почакам с раждането на дете. Когато се занимаваше с работата си, аз трябваше да се преборя с различни проблеми: да не си купувам кожено палто, кола, да не ходя на почивка, да не допускам да го притеснява звъненето на аспиранти и студенти….
В края на краищата, той защити своя докторат, получи желаното професорско звание и за първи път реши да вземе самостоятелно решение. Да зачертае всичко, което му напомня за трудностите на неговото изкачване…..Така зачеркна и мен. И аз се съгласих с него.
Той дълго мълча. Прасковите и виното на масата останаха непокътнати. Не знаех за какво мисли. Проклинах се за това пътуване. И какво се оказва, седя в красива рокля на стола с „вкусен кебап и коняк“ на масата. Курортна романтика…..
Той стана и ми протегна ръка:
– Хайде, сега няма да вземаш никакво решение. Просто ми се довери…..

Ново изкуство могат да създадат само хора, които обичат човека. А дали човекът не е изгонен от изкуството? Какво е останало все пак? Дори и с откраднати похватите едва ли може да се достигне ключа на голямата живопис.
Спомням си, за една история случила се след войната. Състояла се дискусия между европейски и американски художници. Станал един от американците и заявил:
– Ние вече не сме зависими от Парижката школа.
Друг казал без много церемонии:
– Взехме всичко от Европа, което може да се вземе, включително и музейните шедьоври. Нямаме повече нужда от уроци.
Трети предрекъл:
– Сега идва времето, когато целият свят ще се учи от нас.
Най-накрая поканили да си каже мнението и един човек, който тихо седял в ъгъла и мълчал:
– Всъщност ще кажа нещо съвсем малко. Преди няколко години американски агрономи взеха от нас пръчки от лозата «Помар», за да правят американско вино «помар». Пръчките бяха засадени в Калифорния, хванаха се отлично, гроздето дори бе по-едро от нашето. Само че виното нямаше вкуса на «помар»….

Човек всъщност не може да има чак толкова много любими произведения, както не може да има и много истински приятели. Но обикновенно с тях задръстваш къщата си. Не е ли по-добре да разполагаш с малко повече свободно място за себе си и за приятелите си?
И се питам дали тази жажда да имаш възможно повече и по-разнообразни неща не е всъщност тъй безплодна и изпепеляваща, както похотта на ония женкари, които ненаситно скачат от жена на жена и които при целия огромен брой на завоеванията си всъщност нито веднъж не са изпитали истинската любов.
Но каква полза от такива разсъждения, щом те идват не преди, а подир случилото се.

Изкуството е средство за общуване. Общуване с много хора едновременно. Ала ние не винаги си даваме сметка, че за да стигнеш до това приятно общуване, трябва неизбежно да прекосиш едно дълго и глухо пространство изпълнено със самота.
Този, който е общителен изпитва нужда да бъде винаги с хора и непрестанно да разговаря. Дори в просъницата си бъбри с тоя и оня за това и онова. Той няма желание да пише.
Осенен от щастието да се изявява спонтанно, незабавно и без тия мъчителни спънки на писането. И ника не е чудно, ако нуждата от писане  възникне тогава, когато не остава друг възможен път към хората.