Един човек пътувал в автобус. Той бил намръщен. А мислите му……

„Наоколо говеда, началникът ми е кретен, жена ми кучка…“

Зад гърба му стои неговият ангел хранител и записва: Наоколо – говеда, началник – глупак, жена – кучка….

А в същото време си мисли:

„Изглежда това е всичко. И защо постоянно си го мърмори? Дава поръчка един път и това е. Трябва да вървя да изпълня…..“

Учителят взел една ябълка, обърнал я, поогледал я и казал замислено:

– Хората вярват, че душите им са като ябълки.

– В какъв смисъл? – попитал ученика.

– По точно, като две половинки, – поправил се учителят. – Ето така.

И той внимателно разрязал ябълката на две части.

– Има такова поверие, че за всеки човек съществува идеална половинка. Така Бог преди да прати душите в света ги разделя на половина, на мъжка и женска, като ябълката. И така тези половинки бродят и се търсят едни други. Как мислиш, каква е вероятността да се срещнат? Знаеш ли колко много хора има в света?

– Много.

– Да, така е. Освен това…. като се намерят, какво правят? Мислиш, че правят цяла ябълката и живеят в мир и съгласие?

– Да. А нима не е така? – изненадал се ученикът.

– Не, не става така.

Учителят взел по едната половинка от ябълката в ръцете си и ги поднесъл към лицето си.

– Ето две свежи, апетитни души идват в света. А как светът постъпва с тях?

Учителят гризнал от едната половинка малко парченце.

– Светът, – продължил той с пълна уста, – не е статичен. Той е жесток. Всичко смачква под себе си, по един или друг начин. Отрязвайки по парченце, откъсвайки такова или смилайки всичко на пюре.

Той отхапал и от другата половина и известно време мълчал, дъвчейки. Ученикът погледнал двете нагризани ябълки и нервно преглътнал.

– И ето, – тържествено казал учителят, – те се срещнали! – и той съединил отхапаните половинки. – Сега подхождат ли си една на друга.

– Не!

– А сега погледни тук, – прекъснал учителят и взел няколко ябълки. Разрязал всяка наполовина. Събрал две половинки от различни ябълки. – И какво виждаме?

– Те не си подхождат – кимнал ученикът.

– Погледни пак. – Сложил две различни половинки заедно, отхапал от едната и от другата им страна и демонстрирал резултата. – Какво виждаме? Сега те образуват двойка?

– Да, – ученикът замислено кимнал.

– Сега те си пасват идеално, защото светът ги е захапал заедно, а не по отделно. Обичащите се едни други стават едно цяло, заедно се радват на живота и заедно приемат ударите на живота. Учат се да се разбират от половин дума, поддържат се и се подкрепят при постигане на успех. С времето успешните двойки приемат взаимно навиците си, уравновесяват характерите си и се допълват един друг. Всъщност половинките не се раждат, а стават такива. А това е много трудна работа.

Веднъж едно седемгодишно момче пътувало с баща си във влак. То с интерес следяло мяркащите се поля, гори и села озарени от яркото слънце. Момчето често се надигало от мястото си, за да му бъде по-удобно да гледа през прозореца.

Изведнъж влакът влетял в мрак и продължил да се движи в тази тъмнина. Нищо не можело да се види. Влакът преминавал през тунел. Момчето се изплашило, защото съвсем не очаквало такава промяна. То не виждало баща си в тъмнината и не било уверено дали той седи до него.

Напипал ръката на баща си, то се зарадвало и сложило своята в нея.

– Какво ти е, мъничкия ми? – попитал бащата.

– Нищо, татко, исках само да се уверя, че си тук.

То държало ръката на баща си през цялото време. докато влакът преминал през тунела. След това всичко отново било обляно от слънчевата светлина.

Ако жизненият ни път минава през тунела на скърбите и страданията, ние подобно на малкото момче здраво ще се държим за ръката на нашия Небесен Отец, докато Той, чрез Неговата любов към нас, ни изведе до простора на Неговите милости и благословения.

Една девойка, където и да ходела, обикновено оставяла по-добрата част от пътя за някой друг, а тя вървяла по по-трудно проходимата.

Веднъж я попитали:

– Защо не вървиш там, където пътя е по-добър?

– С мен винаги върви Господ, – казала девойката, – и аз му предоставям по-доброто място.

Каква невинност, но колко красота и доброта!

Каква вяра само, че Господ винаги е с нея и тя даже Му отстъпва по-доброто място от пътя.

Дано Бог ни даде такова съзнание, че да не ходим там, където Той не би дошъл с нас.

Бог винаги ни вижда и знае какво казваме, къде отиваме и какво правим.

Да му даде дължимото място в живота си и в сърцата си!

Веднъж един ученик забелязал, че учителят му разговарял с минаващия от там стрелец. Ученикът по-късно попитал учудено учителя си:

– Какво значение може да има такъв разговор?

Учителят казал:

– Питах го, какво прави, за да бъде лъкът му здрав и как улучва целта? Винаги е уместно да се знае за стабилността на крепостите, за точността на оръжията и за уменията на бойците.