Имаше обикновено детство със съответните забрани, радости и забавления. Не му липсваха спречквания с другарчетата и спорове с други. Лошото е, че понякога несправедливо го обвинявах, а той се огорчаваше от това и страдаше много.
Веднъж срещна един старец, който му разказа за страната на истината и светлината. Страна, в която хората се обичат, си помагат, не боледуват, а от радостта и щастието с шепи можеш да нагребеш колкото си искаш. Единственото условие да бъдеш част от тази страна е да дадеш сърцето, мислите и волята си на нейния владетел. Не си мислете, че той е злоупотребявал с тях, напротив неговите мисли са били винаги за добро на хората.
Когато реши да стане част от тази интересна страна, той почувства голяма промяна в себе си. Заяжданията, заплахите, униженията, оскърбленията и всякакъв вид натиск върху него, не оказваха вее същото въздействие, както преди.
Хората, които постъпваха несправедливо към него, предизвикваха в малкото му сърце съжаление и разбиране. Той искаше да ги прегърне и да им каже, че не им се сърди за стореното, защото владетелят на онази странна страна беше влял любов в сърцето му.
Веднъж застана на един разклон. Двата пътя не загатваха по никакъв начин, какво очаква човека, ако тръгне по един от тях.
Докато се чудеше на къде да тръгне, видя много напред силуета на стареца, който беше му разказвал за чудната страна. Той взе решение да го последва, но някаква примамлива музика отвлече погледа му към другия път. Там започнаха да се появяват красиви цветя и прекрасни животни. Наоколо се носеше нежен аромат и сладка омая. Мислите му отново го върнах към другия път и старец, но някакво тихо гласче му нашепна:
– Какво толкова, ще се порадваш на всичко това, а после пак ще тръгнеш по онзи път, ето къде е, няма да избяга.
И той пое към шумната компания от животни и цветя, съпроводени от възторжена музика и натрапващ се силен аромат. Стъпвайки на този път, той забрави за другия. Увлечен от ставащото наоколо, той се отдалечаваше все повече от разклона.
Новият му живот го сграби в хватката си и не му даваше възможност да си отдъхне. Започна работа, ожени се, родиха му се и деца. Живееше, но имаше чувство, че някъде, някога е загубил нещо много ценно.
Колкото и да се опитваше да си спомни, стигаше до една тъмна преграда, след която следваше мрак и тъмнина. Искаше да тръгне напред, но нещо го дърпаше обратно.
Болката, мъката, страхът и липсата на посока и цел присъстваха ежедневно в живота му.
Проблясъци, като някакъв сън за чудна страна изпълнена със светлина и истина, и някакъв старец, просветваха в съзнанието му, като светкавица раздираща небето за миг.
Веднъж вървеше по една малка улица от големия град. Чу песен. Звучеше му доста познато. Сърцето му лудо заби. Той ускори крачка и се насочи по посока на песента. Колкото повече приближаваше толкова повече спомени се връщаха в главата му.
Той видя малко момче заслушало се в разказа на един побелял старец. Сълзи потекоха по бузите му. В момчето позна себе си. Той знаеше вече какво разказва добрия старец на детето. Топлина заля тялото му и той разбра какво беше загубил през всичките тези години.
Реши да поеме по изоставения преди път. Душата му ликуваше. Любов изпълни сърцето му. Той знаеше, че вече нищо няма да може да го отлъчи от необикновената страна и нейния владетел.

Войник се връщал от война. Стигнал до река. Помолил един лодкар да го прекара през реката.
Когато лодката стигнала средата на реката се появил свиреп дракон. Извила се страшна буря. Огромни вълни заливали лодката, а драконът злобно се смеел.
Когато видял дракона лодкарят хвърлил веслата и ужасен затворил очи.
– Защо не гребеш? – извикал войникът.
– Защо да греба? Появи се дракон, все едно какво ще правя, отивам на дъното на реката.
– Човек не трябва да се примирява така. За живота си всеки трябва да се бори! – казал войникат, скочил във водата и отсякъл главата на змея.
Много зли същества живеят между нас, защото се страхуваме от тях. Престанете да треперите пред тях и те няма да ви се явяват пред очите.

Имало едно време едно птиче, което било много болно. То не можело да отлети на юг с останалите, за това ги изпратило с думите:

– Ще намеря някъде подслон, а напролет ще ви чакам тук.

Когато всички птици отлетели малкото птиче отишло при един дъб и го попитало:

– Мога ли да се скрия в клоните ти, за да не замръзна през зимата.

Но дъбът отказал. Той бил коравосърдечен и студен. Тогава птичето отишло при един клен със същата молба. Кленът бил по-любезен от дъба, но също не подслонил малкото.

Птичето започнало да моли наред всяко срещнато дърво, да го подслони за зимата. Но и брезата, трепетликата, върбата , бряста, …. му отказали.

Дошъл първият сняг и птичето се било вече отчаяло. Пред него се изпречил един бор. С последна надежда, премръзнало и останало без сили, то едва промълвило:

– Ще ме приютиш ли през зимата?

– Не мога да ти предложа кой знае каква закрила, – казал борът. – Имам само иглички, а те пропускат вятъра и студа.

– Няма значение, – казало птичето треперейки.

Борът се съгласил и прибрал премръзналото птиче. Благодарение на закрилата на бора малкото оцеляло през дългата зима.

Когато пролетта дошла и хълмовете грейнали в пъстра премяна, семейството на птичето се завърнало.

Създателят разбрал как дърветата се отнесли към малкото птиче и много се ядосал.

– Как не пожалихте клетото птиче , изпаднало в беда? – рекъл Той.

– Съжаляваме, – стенели дърветата.

– Заслужавате да ви накажа, – заявил Създателят.

От тогава всички дървета губят листата си наесен. Само иглолистните дървета остават зелени през зимата, заради милостта, която борът проявил към малкото птиче.

Веднъж един търговец отишъл в друга страна и се озовал в странен град, в който всички жители били оковани.
Търговецът си помислил: „Ако ми сложат и на мен окови, какво ще правя тогава?“
Неочаквано до него се появила стражата и виждайки свободен човек го оковала. Загубвайки възможността да се завърне у дома, търговецът много се притеснил. Той попитал нещастните граждани:
– Защо сте в окови?
А те му казали:
– Такива са порядките в града.
Търговецът попитал:
– Нима сте обречени цял живот да носите окови?
Хората му казали:
– Понякога в града идва старец, който е свободен и не носи окови. Само той знае как човек може да се освободи от тях. Той много рядко се появява, за това мнозина се съмняват дали това е истина.
„Няма какво да се прави, казал си търговецът, – може би ще видя старецът и ще разбера как да се отърва от оковите“.
Минали много години. Търговецът остарял и побелял. И един ден той видял старец да върви по улицата, свободен без окови.
– Дядо, – извикал затворникът, – помогни ми да се отърва от това бреме.
– Синко, казал старецът, – мислено си кажи: „Нека охраната веднага ме освободи от оковите“ и вие ще бъдете свободен.
Търговецът помислил, че това е грозна шега, но решил да опита и произнесъл за себе си заветните думи. Изведнъж се появила стражата и го освободила от оковите.
Търговецът побързал да напусне града, чудейки на случилото се. Когато излязъл от града, той отново видял старецът, който му помогнал да се освободи.
– Дядо, кажи ми, – обърнал се към него търговецът, – в какво се крие тайната на този странен град?
– Този град не е обикновен, – отговорил старецът, – защото в него хората стават затворници и се освобождават от робството, само ако си помислят за това. Ти се спаси, защото повярва на думите ми. А тези, които не ми вярват, остават затворници в този град и аз не мога да им помогна с нищо.

Една възрастна жена, забелязала, че петел ѝ винаги кукурига преди изгрев слънце. Поради това стигнала до заключението, че слънцето изгрява само защото петела ѝ кукуригал.
Когато петелът умрял, тя побързала да го замени с друг, защото много се страхувала, че на следващата сутрин слънцето без петел няма да изгрее.
Един ден жената се скарала със съседите си. Тя напусна селото с петела и се преместила на друго място.
На следващата сутрин петел изкукуригал и малко по-късно слънцето започнало бавно да се издига на хоризонта. Тя отново се убедила, че слънцето се издига само заради нея, а предното село, където е била, все още тънело в тъмнина. Нищо, те сами са си го направили!
На старата жена ѝ било много интересно, защо селяните не идват при нея с молби, да се върне в селото с петела си.
Тя си обяснявала това с тяхната упоритост и глупост.