Той беше чисто нов. Дойде майсторът и го постави, като го похвали на домакинята:

– С този кран ще изкарате най-малко пет години. Много надежден е и трудно се разваля.

– Ще видим, времето ще покаже, – усмихна се учтиво домакинята.

Останали сами вещите започнаха да оглеждат новата придобивка в кухнята с интерес:

– Брей, чу ли какво каза майсторът за него?

– Сигурно е добре изпипан, щом толкова го хвали.

– Дрън, дрън, обикновен кран.

– Ще го видим и него, що за стока е!

Кранът чу отделните реплики, начумери се, че не го приемат с доверие, но после си каза:

– Какво толкова, всяко нововъведение първоначално така се посреща, а после ….

Мина се време и домакинята все хвалеше новия кран, тя беше много доволна от него:

– Майсторът се оказа прав. Този кран се оказа доста добър. Предните се чупеха през седмица, а този колко време измина и още държи……

Кранът придоби самочувствие и започна да се хвали:

– Ако не бях аз, в този дом щяха да умрат от жажда!

– Няма спор! – казваха си съдовете в кухнята. – Всеки вижда, че от него тече водата, която е необходима за всички.

Един ден някъде по тръбопровода се случи авария. Дойдоха майстори и спряха водата.

Колкото и да въртяха крана, вода от него не потече.

– Ох, – въздъхна тежко домакинята, – пак има някъде повреда.

И тогава всички разбраха, че не в крана е работата.

Но най-важното бе, че и той сам го разбра, защото самият кран едва не умря от жажда през този ден.

Тя бе една малка кремава на цвят гъба, но много ѝ тежеше, че хората не я забелязват и я подминават.

– Не ми обръщат внимание, защото съм малка и невзрачна, – каза си гъбата, – Но аз ще порасна и ще стана красива! Тогава ще видят те! Ще отмъстя на всички!

Малката гъба започна да пие дъждовна вода. Толкова много пиеше, че понякога се задушаваше.

Въпреки всичко тя доби това, към което се стремеше.

Стана много висока и бяла гъба. За да се разкраси, намаза шапчицата с нещо червено, което бе останало в една консервена кутия.

– Станах по-червена и от най-червените гъби, – каза си радостно тя.

Прибави и бели точки върху шапчицата си. Така смяташе, че изглежда по-привлекателна, примамлива и съблазнителна.

В гората дойдоха гъбари. Те събираха манатарки, масловки и всякакви ядливи гъби растящи през този сезон.

– Вижте, – извика един младеж с голяма кошница, която бе напълнил едва до половината, – колко е красива тази мухоморка! Ще я стъпча и размажа, за да не се заблуди някой начинаещ гъбар, който би я приял за ядлива поради притегателната ѝ сила, да очарова и съблазнява.

Младежът смачка и унищожи гъбата, въпреки че тя не бе отровна. Това се случи с нея не, защото бе станала голяма и красива, а поради простата причина, че тя вече не приличаше на себе си.

В края накраищатата, не е важно как изглеждате външно, а какво има вътре във вас ….

Дойде време, жеравите се събраха и се приготвиха да отпътуват. Тяхната природа ги мамеше далече на юг. Те не можеха да стоят на едно място, така бяха устроени.

Видя ги враната и реши веднага:

– И аз ще отлетя със тях. Искам да видя свят и чужди места.

Жеравите я изгледаха със съжаление, а някои от тях дори възроптаха:

– Как ще лети с нас?

– Силите няма да ѝ стигнат!

Водачът на ятото си каза тежката дума:

– Щом иска нека лети. Няма да е за дълго. Нека се разделим със тази земя в мир, без караници и препирни.

Цял ден летяха, а през нощта се спряха до устието на една голяма река. С тях все още бе враната.

Най-мъдрата и стара птица от ятото ѝ каза:

– Пътят на юг не е много лесен и краят му стигат най-силните.

Тъмно перестият обитател на градовете задъхано , но гордо отговори:

– Аз съм силна! Приятни сънища…..

И веднага потъна в дълбок сън.

На разсъмване ятото се издигна в небето. След тях потегли и упоритата врана. Лети, здраво стиснала клюн, тайно си мечтаеше да си е в къщи.

Настъпи нощ, но жеравите продължаваха да летят. Под тях в океана се отразява луната. А на враната така силно ѝ се спеше, под крилете си усещаше само волния вятър.

На третия ден ятото стигна до желаната земя, но враната не беше с тях. На хоризонта се виждаше само обширно пространство от вода. А вятърът издувайки бузи към скалите, издаваше тихи вопли.

Залезът се окървави. Жеравите бяха много уморени. По пътя се бяха сприятелили с враната и сега им бе тежко за нея:

– Жалко , че я няма и изчезна на края …..

Изведнъж като в приказка, въздухът се разтвори и в пясъка падна черната врана.

Водачът на ятото възторжено я приветства:

– Колко си дребна, а ….! Прекланям се пред упоритостта ти! Въпреки, че имаш малка сила, все пак пристигна с нас на юг. Виж колко хубаво е тук!

Враната не извика: „Ура!“ Само клюмна глава и прошепна уморено:

– Май съм си загубила ума. Що ли ми трябваше? Макар и „силна“, но май все още глупава.

В гората израстна млад строен дъб. Той разпери клоните си, обсипани с листа и се радваше на топлите лъчи на слънцето.

Изведнъж задуха силен вятър. Той не прощаваше лесно на този, който застанеше насреща му. Малък и голям в гората превиваха снага пред силата му.

Младият дъб се възмути:

– Ветре, защо не даваш покой на никого в тази гора, особено на дърветата?! Духаш ли духаш! Тревичките само галиш, сякаш ги приготвяш за тържествен бал. А на мен виж колко клони изпочупи.

– Ех, младост, младост …… Глупавичкият ми, – обади се нежно старият дъб. – Това е за твое добро.

– Как така? – изненада се младият дъб, а в същото време си помисли: „Този старец напълно е изкуфял. Вятърът ме съсипва, а той ми твърди, че било в моя полза“.

Старият дъб сякаш прочете мислите на младото дръвче, въздъхна разбиращо и обясни:

– Колкото повече клони чупи вятърът от теб, толкова повече корените ти укрепват и растат надълбоко в земята. Скоро той ще повали и мен, за да има повече слънце и простор за теб.

– Благодаря ти, старче, за мъдростта, – каза младокът вече напълно убеден в правотата на стария дъб.

Младият дъб много съжаляваше, че не може да се отдръпне настрани, за да не бъде повален този стар мъдрец, отстъпващ място на по-младият …..

Какви ли не приятелства съществуват по света?!

Малък и голям, едър и дребен, слаб и пълен, стар и млад, смел и страхлив, ……

Но събирането на някой с някого е опасно и може да предизвика нежелани последствия.

В един хубав летен ден се запознаха купа сено и кибритена клечка. Взаимно се харесаха и решиха да станат приятели.

Мнозина предупреждаваха купата:

– Стой далече от тази клечка!

– Тя може да те навлече неприятности!

– Не се свързвай с нея!

– Не знаеш какво може да ти причини!

Но купата не искаше да слуша никого. Тя цял ден се възхищаваше на приятелката си:

– Колко си стройна и изящна, а аз съм тромава и непохватна. В движенията ти има такъв финес, а моите са бавни и мудни.

Колкото повече купата сравняваше себе си с приятелката си, толкова повече несъвършенства откриваше в себе си.

– Какво говориш?! – възмущаваше се искрено кибритената клечка.  – Ти си толкова добра. Милостива и отзивчива. Всички се надяват на теб.

– Не мога да ти се нагледам, – каза купата. – Бих искала да те виждам и нощно време, но не всякога има звезди и луна за това.

Кибритената клечка не можеше да откаже на приятелката си и когато настъпи нощта, тя се драсна в близката скала.
Лумна силен огън и ….

На сутринта хората видяха на поляната вместо купата сено голям тъмен кръг, а от кибритената клечка не бе останало нищо.

„Не се заблуждавайте. Лошите приятели покваряват добрите нрави“.