Летището бе много натоварено. Сякаш цял град се бе изсипал в него. Една майка стоеше отстрани. Тя бе хванала за ръка малкото си дете, което крещеше, риташе и отказваше да се качи в самолета.

– Хайде, милото ми, няма нищо страшно, – спокойният и пълен с утеха глас не достигаше до детето.

– Не, …. няма, не……., – малкото се дърпаше, раздаваше удари с ръце и крака наоколо, без да се помръдне напред.

Всичките ѝ опити да успокои детето се оказаха напразни. Малкото изпитваше голям страх да влезе в търбуха на тази метална птица с огромни криле.

Жена бе силно обременена. Безсилието я сковаваше и тя не можеше да мисли рационално. Накрая се предаде и се свлече на пода. Покри лицето си с ръце и се разрида.
– Боже, какво ще правя сега, – хлипаше младата жена. – Тук никого не познавам ….., а там ще ни чакат ….

Неочаквано няколко жени, съвсем непознати за изпадналата в немощ, обиколиха младата майка и детето ѝ. Предложиха ѝ храна и вода. Една от тях прегърнаха падналата духом майка, а друга от непознатите жени гушна детето и му запя някаква детска песничка.

Този любящ кръг от жени въздействаха благоприятно на майката и малкото ѝ, а след това се качиха заедно с тях в самолета.

Помощта бе дошла неочаквано, но навреме.

Така и Бог чака нашия зов за да ни се притече на помощ, да ни укрепи с надежда и ни обгърне с любов.

Всеки си има мечата. Макар понякога и неосъществима, тя не напуска съзнанието ни и чертае ярка картината на осъществяването ѝ.

– Ех, ако можеше ….!

Кой ли не е въздишал по неизпълнимия си блян.

В едно малко селище, някъде накрай света, живееше един Чук. Той беше трудолюбив и съвестно изпълняваше задълженията. Неуморно чукаше ден и нощ до изнемога.

Но Чукът имаше една мечта. Искаше да полети в космоса.

– Другите летят, с какво съм по-лош от тях? – казваше той. – Освен това ще прикова звездите към небето, така че да не падат от него.

Чукът можеше и да полети, но не знаеше как да се издигне нагоре, но имаше и друг проблем.

Самият той често се чудеше:

– Толкова съм зает в работата си, че не знам, от къде да взема свободно време за това начинание, а толкова много ми се иска да полетя в космоса!

Така чукът продължи да работи всеотдайно без почивка, въпреки мечтата, която много често спохождаше мислите му.

А вечерно време, когато видеше някоя звезда да пада, въздишаше тежко:

– Е, мен ме няма там, в противен случай това не би се случило.

И отново въздишаше. За него мечата му се струваше непостижима.

Какво да се прави, като бе нужен толкова много на земята …..

Наричаха го просто Иван. Едни от съселяните му го уважаваха, а други се присмиваха на вярата му в Бога.

Един ден при Иван дойде Кольо и със сълзи на очите му каза:

– Иване, дай ми 25 лева. Кобилата ми се разболя. Трябва да я откарам при ветеринара.

Иван извади парите от чекмеджето си и без нищо да каже, ги подаде на Кольо.

Щастлив просителят си тръгна, а когато вече бе далеч от дома на Иван, радостно си потърка ръцете и въодушевен си каза:

– Колко е глупав и наивен е този Иван. С тези пари ще си купя така желаното от известно време.

Истината бе, че конят му бе абсолютно здрав и му нямаше нищо.

Когато Кольо се прибра у дома си, жена му изтича изплашена насреща му и плачейки му каза:

– Кобилата ни издъхна ….

– Как така? – изтръпна Кольо. – Сутринта нищо ѝ нямаше….. Това е само Божията ръка …..

Кольо падна на колене и се разрида безутешно:

– Господи, прости ми! Излъгах, а сега съм без кон ….

След това „лъжецът“ веднага се върна при Иван и му призна:

– Иване, аз те излъгах, че кобилата ми е болна. На нея нищо ѝ нямаше ….. Но Бог ме наказа.

Иван стана, прегърна съселянина си и му каза:

– Прощавам ти и нека Бог ти прости.

Една нощ Бог се яви на Надежда. Тя бе възрастна жена, но такова нещо не ѝ се бе случвало досега. Самата среща много я развълнува и тя въодушевена отиде при свещеника и му каза:

– Бог ми се яви.

Свещеникът не бе сигурен, кой точно е бил гостът, затова посъветва жената:

– Ако Той дойде отново, помоли Го да ти разкаже за моите грехове, които само на Него са известни. Това ще бъде достатъчно доказателство, че ти се е явил Бог, а не някой друг.

Месец по-късно Надежда дойде отново при свещеника и той с очакване на резултата, относно разказаното от нея преди, я попита:

– Бог яви ли ти се отново?

Жената кимна утвърдително.

– Попита ли Го за моите грехове?

– Да, – отговори Надежда.

– И какво ти каза Той?

– Каза ми: „Кажи на свещеника си, че съм забравил греховете му“.

– Действително това е бил Бог, – каза свещеникът.

„Блажени ония, чиито беззакония са простени, Чиито грехове са покрити“.

Милостивият Господ прощава хорските грехове. Затова Той е отговорил на жената така, както би направил това един истински Бог:

– Кажете на свещеника си, че съм забравил греховете му.

Или с други думи казано: „Предайте на свещеника си, че Аз съм му простил“.

„Кой може да прощава грехове, освен един Бог“.

Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.