Часовникът показваше 1:56, но на Мирослав изобщо не му се спеше.

Малко преди това, той бе натоварен с разговори по Интернет, в които през цялото време си пишеше с приятели от мрежата.

Мирослав си взе одеялото, което се бе оплело в чаршафите на дивана и се зави, но сънят не идваше.

Стана по едно време и потърси в Гугъл какво да направи, за да заспи, но там намери какво да не прави, ако не желае да остане цяла нощ буден.

„Не пийте кафе късно вечер, не спортувайте в края на деня, не стойте дълго пред екрана…..“

– Ауууу, – извика възмутено Мирослав и продължи да чете.

“ …..текстовите съобщения не са добра идея ….“

– О, не, – Мирослав хвърли възглавницата си на пода. – Стига с тези правила, те изобщо не пасват на живота, който желая. Утре съм на работа, трябва да заспя…….

Той напрегнато извиси глас:

– Нищо друго не искам, само да си почина. От сутринта до края на деня имам задължения, а ще се чувствам като след махмурлук.

Ако не избягваме игрите и пристрастеното комуникиране в Интернет, ще загубим съня си, а по-късно и здравето ни ще се влоши.

Истинската ни почивка е в Христос. Тя има повече общо със взаимоотношенията ни с Него, отколкото с някакви правила.

Чуйте Исус ни зове:

– Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя.

Стефка се чувстваше подтисната. Тя често оплакваше борбата на сина си с пристрастяването към наркотиците.

Един ден тя бе с приятелката си Камелия и сподели:

– Чувствам се толкова зле. Дали Бог смята, че няма вяра и за това всеки път плача, когато се моля за сина си.

– Не знам какво точно си мисли Господ, – каза Камелия, – но в едно съм сигурна, Той знае как се чувстваме.

– Дори съм сигурна, че може да се справи със всичко, което ни срива, – окрилена добави Стефка.

– Когато плачем и се молим за другите, това не означава непременно, че нямаме вяра. Това се дължи на голямата ни любов и състрадание към тях – откликна Камелия.

Стефка само въздъхна.

Двете приятели наведоха глави и започнаха да се молят. Молеха се и плачеха за освобождението на Стефкиния син от наркотиците.

По едно време Камелия се обади:

– Сълзите и депресията в съчетание с мъката и болката не са нещо ново за човека, но всичко това преливат, отслабват и се отдръпва само, когато си спомним Божията верност и уверено започнем да Го хвалим.

– Какво ни пречи да постъпваме така? – попита Стефка.

– Колебанието между знанието за истинния Бог и неоспоримата реалност на непреодолимите емоции, – отбеляза Камелия.

– Да, да Той знае всичко, – поклати глава, – Стефка, но само Бог може да ми помогне да се справя с постоянно менящите се у мен емоции.

Тя беше малка звезда, но мечтаеше да помага на хората. Когато чу желанието ѝ, майка ѝ се скара:

– Ти не бива изобщо да се доближаваш до Земята. Огънят ти ще я изпепели.

– Но аз искам да помогна на хората, – противопоставяше се звездичката.

– Е, – примирено въздъхна майка ѝ, – Можеш да им подариш малка искрица, която да възпламени огън в сърцата им.

И звездичката постъпи точно така.

Нейната искра достигна до Земята и запали огън в сърцата на хората.

Людете изправиха глави. Очите им засияха. И те започнаха нещо ново, което не бяха правели преди.

– Ще напишем поезия изпълнена с любов и нежност, – казаха едни.

– Ще издигнем великолепни сгради, – добавяха други.

А трети обещаваха:

– Ще засадим безплодната пустиня.

Мечтите им нямаха чет.

Измина цяла година.

Звездичката забеляза, че много малко от хората се заловиха истински да претворят мечтите си. Повечето от тях забравиха за тях.

Неудовлетвореността се загнезди в сърцето на звездичката.

Един ден тя изплака мъката и болката си пред майка си:

– Запалих милиони сърца, но повечето угаснаха. Навярно искрата ми е била слаба.

– Не тъгувай, – каза майка ѝ. – Ти можеш да запалиш хиляди сърца, но всяко от тях трябва да се постарае само да поддържа този огън.

Мирослава от няколко години страдаше. Тормозеше я така наречената клинична депресия.

През всичките тези години тя се питаше:

– Какво се случва всъщност? И защо точно на мене?

Един ден седна и започна да анализира постъпките си, причините, които ги предизвикваха и последствията от тях.

В главата ѝ се загнезди мисълта:

– Мислите трансформират живота ти. Както човек мисли в сърцето си, такъв е и той.

Тя бе шокирана.

– И какво излиза? – запита се тя. – Нима моят характер е сума от всичките ми мисли?

В представите ѝ се появи растение, което поникна от семе, а на глас каза:

– Така и всяко мое действие е следствие на семената в мислите ми. Но мисълта не е само семе, а и емоция.

Мирослава стана и започна да крачи неспокойно из стаята си.

– Излиза, че емоционалният смут, който преживявам е като термометър, който показва, че нещо не е наред в мислите ми, които негативно влияят на живота ми.

Тя бе чувала баба ѝ да казва:

– Душата привлича желанията, които прикрива. Не само тези, които обича, но и тези, от които се страхува.

Тогава Мирослава не разбираше добре тези думи, но сега ясно осъзнаваше:

– Ние не привличаме в живота си това, които искаме, а това, което сме. Наистина душата привлича нещата, които таи.

Искрите на откровението я подбуждаха и тя продължи да разсъждава на глас:

– Колко глупаво съм си мислела до сега, че мислите ми се пазят в тайна, която е дълбоко скрита в ума ми. Да, но мислите ми биха могли да афектират живота ми! …. Те се превръщат в навици….. И какъв е изводът?

Погледа и попадна на Библията, която бе отворена на масата.

Приближи се и първото, което прочете бе:

– ….. „всичко, що е истинно, що е честно, що е праведно, що е любезно, що е благодатно, – ако има нещо добродетелно, и ако има нещо похвално, – това зачитайте“.

И Мирослава взе решение:

– От днес ще живея без негативните и нанасящи ми вреда мисли. Ако такива се появят, ще ги замествам с думи от Божието Слово.

Първоначално тя бе малка вълна, но постепенно порасна. Стана висока и силна.

Погледна се и си каза:

– Защо ми е морето. Искам да живея сама, да бъда независима.

Вълната се пенеше и подскачаше изпълнена с копнежи и нови желания:

– Ще изляза на сушата. А там ще ме посрещнат като царица ….

И хукна към брега.

Дочуха я други вълни и я последваха.

По пътя си тази огромна водна стихия потопи множество кораба и изпрати на дъното десетки хиляди човешки души.

Пакостите ѝ бяха безчет.

Най-накрая бе достигнат желания бряг.

Хвърли се върху него и …. се разби в непристъпната му скала.

За миг от нея и последвалите я вълни останаха само пръски и.…изчезнаха.

Задържаха се единствено лошите спомени на пострадалите от нея жертви, изпълнени с много болката и тъга.