Една жена излязла от дома си и видяла трима старци с дълги бели бради на двора. Тя не ги познавала, но им казала:
– Навярно сте гладни. Заповядайте да похапнете у дома.
– А мъжът ти в къщи ли е? – попитали те.
– Не, няма го, – казала тя.
– Тогава ние не можем да влезем, – отговорили те.
Вечерта, когато мъжът й се върнал в къщи, тя му разказала за случилото се.
– Иди и им кажи, че съм се прибрал и нека заповядат в дома ми, – казал мъжът.
Жената излязла и поканила старците.
– Ние не можем да влезем в къщата ви заедно.
– Защо? – удивила се жената.
Един от старците обяснил:
– Той се казва Богатство, – казал той, като посочил един от своите приятели. Посочил другия и добавил, – той се нарича Успех, а аз Любов. Сега иди в дома и поговори с мъжа си и тогава решете, кого от нас да поканите.
Жената отишла в дома си и разказала на мъжа си, какво е чула. Мъжът много се зарадвал.
– Това е много хубаво! Ако трябва да направим избор, да поканим Богатството. Нека да дойде и да изпълни дома ни с богатство.
Жена му възразила:
– Скъпи, а защо да не поканим Успеха?
Дъщеря им седяла в ъгъла и ги слушала. Изведнъж тя скочила и предложила:
– Не е ли по-добре да поканим любовта? Тогава нашият дом ще е изпълнен с любов!
– Нека се съгласим с дъщеря ни, – казал мъжът. – Иди покани Любовта да ни буде гост.
Жената излязла и попитала:
–  Kой от вас е Любов? Влез в къщи и ще бъдеш наш гост.
Старикът наречен Любов се насочил към дома. Другите двама старци го последвали. Жената изненадана ги попитала:
– Аз поканих само Любов, защо и вие идвате?
Старците отговорили:
– Ако бяхте поканили Богатство или Успех, другите двама щяха да останат на улицата, но тъй като поканихте Любов, където отиде той, ние веднага отиваме след него.
Там, където има любов, винаги има богатство и успех.

Понякога, вниманието, което се налага да отделям на подробностите и мисълта, че ми трябват цели часове, за да достигна това, което могат другите, ме кара да се бунтувам. Но бързо възвръщам куража си и с усмивка прогонвам разочарованието от сърцето си.
В крайна сметка, всеки, който е решил да стигне до истинското познание, трябва сам да изкачи хълма на мъчението.
След като няма павиран друм до върха, аз трябва да се катеря на зигзаг по  пътечките, които сама съм открила. Многократно се подхлъзвам, падам, стоя дълго на едно място или се движа по ръба на пропастта, губя кураж, но после  поукрепнала пъпля, напредвам по-малко, добивам смелост, ставам нетърпелива и се изкачвам по-високо.
От там съзирам разширяващия се хоризонт. Всяка борба е вече победа. Още едно усилие и достигам облаците, сините дълбини на небето, висините на моите мечти.
Знанието е сила. По-скоро, знанието е щастие, защото да притежаваш знание, дълбоко и истинско, означава да разпознаваш истината от лъжата, низостта от величието. Да опознаеш мислите и делата, белязали човешкия прогрес, означава да чувствуваш мощното сърцебиене на любовта през вековете. И ако в тези пулсации не усетиш божествения стремеж, значи наистина си глух за хармонията на живота.

Вятарът неуморно разбъркваше буйните й руси кичури. Очите й не отминаваха нищо без внимание. Любознателността й нямаше край
— Какво е „обич“? — попита тя с втренчен поглед.
Придърпах я още по-близо до себе си, посочих сърцето й, чието туптене наподобяваше на пърхане на птиче и казах:
– Тя е тук.
Помириса виолетките в ръката ми и попита:
– Обичта в сладостта на цветята ли е?
– Не — отвърнах, гледайки я с любопитство.
Отново се замисли. Топлото слънце ни огряваше.
– Това ли е обичта? — попита, сочейки в посоката, от която идваше топлината.
Струваше й се, че няма нещо по-прекрасно от слънцето, чиято топлина спомага за растежа на всичко живо. Но аз отново поклатих глава, а това безкрайно я озадачи и разочарова.
През целия ден облаци закриваха слънцето и от време на време преваляваше, но изведнъж то проби и заблестя с цялото си нежно великолепие.
Тя отново попитах:
– Не е ли това обичта?
– Обичта е нещо като облаците, които бяха на небето, преди да изгрее слънцето — казах аз. А после с по-простички думи обясних. — Ти знаеш, че не можеш да докоснеш облаците, но усещаш дъжда и знаеш колко доволни са цветята и зажаднялата земя от влагата му след горещия ден. По същия начин не можеш да докоснеш и обичта, но усещаш с каква благодат обгръща всичко. Без обич нямаше да ти се играе и да си щастлива.
Тя разбра, усмихна се и благовейно докосна сърцето си.

Спомням колко удивена бях, когато открих, че нечия тайнствена ръка бе съблякла дърветата и храстите и само тук-там бе оставила по някое самотно сбръчкано листенце. Птиците също ги нямаше и техните пусти гнезда сред голите клони бяха пълни със сняг. Зимата царуваше по планини и равнини. Земята бе изтръпнала от леденото й докосване, Дори душата на дърветата се бе оттеглила нейде дълбоко в корените и свита на кълбо дълбоко спеше. Животът сякаш едва мъждукаше. Дори когато слънцето грееше, денят беше мрачен и студен.
Изсъхналите храсти и треви се бяха превърнали в гора от ледени висулки.
А един ден мразовитият въздух ни донесе снежна виелица. Втурнахме се навън да докоснем първите падащи снежинки. Часовете се нижеха, а те падаха безшумно и меко и постепенно изравняваха релефа на земята. Нощта ни захлупи със снежен покрив и на сутринта почти не различавахме околния пейзаж. Снегът беше изличил всичко. От пътищата нямаше и следа  Само една безкрайна бяла пустош и тук-там стърчащи голи дървета.
Вечерта от североизток излезе силен вятър и вихрено завъртя снежинките. През нощта бурята така се разбесня, че гредите скърцаха и стенеха, а ожесточилият се вятър блъскаше в прозорците клоните на дървета.
Чак на третия ден бурята се укроти и снегът спря. Слънцето проби през обл20аците и освети хълмистата равнина. Във всички посоки се виждаха високи могили, а непроходимите преспи бяха блокирали цялата равнина.
Хората прокопаха тесни пъртини през преспите. Дърветата стояха бели и неподвижни като мраморни статуи. Не се усещаше никакъв аромат наоколо. Слънчевите лъчи докосваха клоните и те искряха като диаманти и при най-лекия допир се изсипваха като порой отгоре. Светлината бе ослепителна.
Преспите постепенно се стопиха, но привечер бурята се разрази отново. Зимата се оказа доста снежна. Понякога дърветата стапяха ледения си обков, а клоните и храстите се оголваха, но езерото оставаше замръзнало и твърдо дори и под слънчевите лъчи.
На места езерният бряг рязко се издига над водното ниво. Точно тези стръмнини превръщахме в чудни пързалки. Гмуркахме се в преспите, прескачахме образувалите се вдлъбнатини и сред облаци от снежен прах достигахме езерото, където се носехме по гладката му повърхност и спирахме чак в отсрещния край.
Един безкраен миг, които ни приковава с нежност към земята. Така уловили вятъра за ръце, се чувствахме божествени.

Скъпи, мой приятелю, изпращам ти това писмо, за да разбереш колко много те обичам. Аз желая да стана част от твоя живот.
Тази сутрин аз бях със теб при изгрева на слънцето. Надявах се да ми кажеш „Добро утро“, но ти не направи това. Навярно е било много рано, за да ме забележиш.
Когато отвори вратата и излезе на двора, пак не ме видя. Докоснах лицето ти с нежен вятър. Вдъхнах ти аромат от сладкия миирис на цветята. Донесох ти песента на птиците, но ти мина без да ме забележиш.
Наблюдавах те как разговаряше с приятелите си и много исках да си поговориш и с мен. Аз чаках, чаках, но ти продължи по своя път.
След обед ти изпратих дъжд, като те докосвах със всяка негова капка. Извиках няколко пъти с гласа на гръмотевицата, за да ме откриеш. Нарисувах ти дъгата и помислих, че ше бъдеш със мен, но ти даже не разбра за моето присъствие.
А Вечерта ти изпратих красивия залез на слънцето. През нощта, когато отиде да спиш, оставих луната да осветява лицето ти, за да занаеш, че съм с теб. Надявах се, че ще поговориш с мен, но ти не каза нищо. От това ми стана болно..
Въпреки това, те гледах как спиш и си мислех, че ще ми кажеш  „Добро утро“ като станеш сутринта. Всеки ден аз ти се изявявам по много начини и се надявам да ме приемеш за свок Господ, защото само аз мога да удовлетворя всичките ти нужди.