Столичния град бил превзет, след атаката на скитите. Победителите били очаровани от хилядите дворци от мрамор и гранит.
Сред многото чудеса на града се издигала голяма статуя на княз, владял тук в по-славна епоха. Позлатен надпис на него гласял: „Най-могъщия, най-справедливия, най-благородния, най-милостивия…..“
Завоевателя останал поразен от това как хората тачат владетеля си, заслужил тяхната любов. Тогава скитския цар пожелал да научи за подвизите и мъдрия живот на този мъж. В свитата му имало човек, който знаел много езици. Той разгърнал един свитък и прочел следното за „прославения“княз: „Властта му бе срам за родната страна. Той бе безсъвестен тиранин. Потъпка закона, обичаите и реда. Когато враг нахлу в пределите ни, градът се предаде. Защитниците му, привикнали на окови, без бой отвориха градските порти…..“
Историята бе запазила истината за жестокия владетел, извоювал си мрачна слава.
Тогава скитския цар възкликнал:
– Ако тази история е вярна, защо е издигнат този паметник с такива хвалебствени думи? Тук нещо е объркано.
– От тукашните първенци е издигнат този паметник, докато княза е бил жив, а пък историята, – казал преводачът му, – говори винаги за мъртъвци.

По-напет момък от Малин едва ли ще срещнеш тъдява. Много е добър в танците. А в поклоните няма по-добър в околността. Марга отдавна му бе хвърлила око.
Но за беда зърна тя Марин. От чара му главата й се завъртя. Той носеше елегантна шапка, но спечелваше симпатиите на околните с учтивостта си.
Марга си рече: „Да върви по дяволите Малин. Прав му път. Днес рядко ще срещнеш мъж с маниери, – и замечта се тя. – Виж, Марин, това е мъж за мен!“
Но срещна Марга Ники, а той с усмивката си пленява всеки. Цар е на компанията. Прави разни дяволии, закачките му край нямат, а да те послъже му идва много отръки. Марга бе готова да зареже веднага Марин, беше й дошъл до гуша. И започна тя да копнее по Ники. Мечтаеше със смях и веселба край него да живее.
Един ден Иван се появи. Винаги бе в крак с модата. Имаше стройна осанка и буйни къдрици. И Марга реши на часа да скъса с Ники и да хукне след Иван. Бе открила нов господар на сърцето си.
Така се изнизаха годините. Градина може да се възстанови, но застаряла мома няма да се подмлади. Повехна Марга. Лицето и снагата й загубиха предишното си очарование и никой не я поиска вече за жена.
Тогава се появи Пешо, най-отритнатото момче. Белязан бе, нямаше един крак.
– Ах, Пешо, – възкликна Марга с плам, – харесваш ми много. Ако ме искаш ще съм твоя. Не стой там така, кажи нещо.
Такава е съдбата на тези, които гонят вятъра, а накрая се сещат, че май нещо са пропуснали….

Утринното слънце вече изливаше лъчите си по планинските върхове и макар долините да бяха още в сянка, те се усмихваха весело в очакване на новия ден, който настъпваше. Селцето, изцяло оградено от хълмове, извисяващи се  наоколо, като че бе прекарало спокойна нощ, заслонено от огромната длан на Твореца.
Всяка къща се виждаше ясно. Куполите на двете черкви се издигаха високо и от слънчевите лъчи позлатените им покриви грееха по-ярко. Кръчмата беше оживена, а от пред се забелязваше фигурата на стария стопанин, с цигара в уста, наблюдаващ пътя.
Пръснати над околните планини къдели мъгла се носеха нанякъде. Някои пълзяха ниско в долината, други се издигаха високо към върхарите, а трети плуваха в златистото сияние на слънцето. Земята и небето се бяха слели. Гледката спираше дъха.
Сякаш за да се добави и чарът на познатото и обикновеното, внасян от природата в подобни сцени, по шосето затрополи рейсът и водачът наду клаксона. Ехото поде звука и го превърна в красива и богата мелодия. Огромните възвишения изпълняваха заедно концерт, като всяко поотделно се включваше със своята нежна мелодия.

През лятото дойде нова бригада. Трябваше да се изкопае изкуствено езеро за развъждане на шарани. Работата бе тежка и нископлатена, защото никой не плаща добре за такава работа. Председателят разведе младия бригадир на групата из стопанството, показал му и складовете, пълни със селитра, която използваха за наторяване или като инсектицид.
— О! — каза младия човек. — Селитра. Ами защо да копаем езеро, като можем да го взривим?
— Какво значи да го взривим? — председателят живо си представяше как от езеро към небето се издигат стълбове вода и по небето летят шарани.
— С няколко взрива ще направим голяма яма. Два дни ще са нужни за подготовка на експлозива и два дни за изравняване на терена. За пет дни ще имате езеро, а ние ще ви свършим и някоя друга работа.
— С какво ще взривяваме? — председателят гледаше младия бригадир и явно не хареса огнения плам в очите му.
— Ами вижте колко селитра имате!
И младият човек започна да обяснява на председателя, че неговата бригада е от студенти химици, че самият той отличник, а във военната катедра е специализирал взривно дело, че от селитра и още няколко прости вещества, които сигурно ще се намерят в стопанството, много лесно може да се направи взрив, да се изкопаят дупки, да се заложи взривът и-и-и….з
— Недейтe — прекъсна го председателят, защото бил мъдър човек и с голям жизнен опит. — По-добре копайте с лопати като хората.
През цялото лято бригада копа с лопати езерото, което можеше да бъде направено за пет дни

Нашите родители си имаха свой начин да предпазват децата си. Те разбираха в каква страна живеят, но не даваха на децата си да го разберат.
Страхуваха се, че с целия си младежки плам ще се хвърлят да защитават невинния, който е осъден.
Страхуваха се, че ще поискат да прочетат цялата забранена литература. Страхуваха се, че ако разберат за несправедливостта на войната, ще поискат да я спрат.
Страхуваха се, че всеки от тези благородни пориви би могъл да докара нищета, изгнание, затвор или смърт.
Страхуват се, защото и досега нищо не се е променило.
В края на краищата, както си бяхме обградени от „застрашаващи врагове“, ако се вярва на телевизията и медиите, така си и останахме.
Но когато пораснат и сами разберат……