Един човек се влюбил в своята котка. С нея се разхождал от сутрин до вечер. На трапезата е канел. Накрая закопнял да му стане жена.
Обърнал се с гореща молба към Юпитер, да превърне котката му в дивна хубавица.
Наивната му прозба била изпълнена. Човекът едва не полудял от радост. Галил той любимата си, милвал я нежно, целувал я по устните, прегръщал я страстно. Гиздил я като кукла. А годеницата му тръпнела от радост.
– Женихът не е стар. Богат е. И от котарака се различава много.
Вдигнали голяма сватба.
Щом гостите си тръгнали, съпругът нежно галел съпругата си, а тя цялата пламнала от страст. Но изведнъж ненадейно изчезнала.
Съпругът тъжно въздъхнал, когато я намерил под леглото да гони една мишка.
На красавиците нито бог, нито любов може да промени навиците.

Когато застаряла, маймуната зле почнала да вижда. Разбрала, че хората са разрешили този проблем, като си слагали очила. Решила и тя да си вземе очила.
Взела половин дузина от тях. Върти ги и така и инак…. Лепне ги на темето си, на опашката си ги нанизва. Мирише ги, ближе ги, но странното е, че не й помагат.
– Проклет всеки, който слуша хорските приказки, – закрещяла маймуната. – Излъгали са ме за очилата, няма никаква полза от тях.
Оскърбена, тя с яд ги хвърли и стъклата им се счупили.
Така е и с хората. Дадено нещо може да е много полезно, но щом човек не знае как да го употреби, спори за предназначението му и дори може да го унищожи

Една мечка помагала на един сиромах да си изкарва хляба. За целта тя играела пред насъбралата се тълпа, а после стопанина минавал с шапката си и събирал подхвърлените от хората монети.
Една маймуна видяла мечката и рекла:
– Когато вървиш на задните си лапи, много се кривиш.
Мечката се засегнала:
– Какво говориш? На подигравки съм сита. Какво те интересува как ходя и дали съм красива на вид?
В разговора се намесила и свинята:
– Харесваш ми. До сега не съм видяла по-добър танцьор от теб.
Мечката, навела глава и млъкнала. Но после смирено казала:
– Това, че маймуната не ме одобрява не е беда, но щом свинята ме хвали, това означава, че танцувам много зле.
Лошо е, когато не те хвали мъдрец, но е по-зле, когато те хвали глупак

„Фотографията е най-мощното оръжие на света“ е казал фотокореспондентът  Еди Адамс. И не е сбъркал. За потвърждение можем да приведем историята свързана с тази снимка.
През 1968 г. фотографът е получил Пулитцеровска награда за снимката, на която е изобразен арестуван с белезници и офицер, стрелящ в главата му. Тази фотография окончателно е изменила отношението на американците към войната във Виетнам и е изиграла не малка роля за нейното приключване. За съжаление световната общественост видяла тази снимка първоначално без описание.
Всъщност офицерът е капитан  от  „воини на отмъщение“ на чиято съвест лежат стотици смъртни случаи на цивилни граждани.
Както се изяснило по-късно, на офицера от снимката е лепнато клеймо на жесток убиец, което е унищожило целият му по нататъшен живот. Защото му отказвали да го лекуват в болницата, не му давали да работи, а дома и ресторантът му, който се опитал да открие, постоянно е атакуван от вандали.

Вълкът бе измършавял и отслабнал. Бе станал кожа и кости. Веднъж срещнал едно куче с дебел врат и лъскава козина. То гордо пристъпвало. Вълкът искал да го разкъса, за да утоли глада си, но разбирал, че за това няма да му стигнат силите. Започнал да се умилква около песа и да го величае.
– Ела с мен в града и ти ще бъдеш добре като мен, – казало му кучето. – Щом дойдеш там така ще се преобразиш, че после не би могъл да се познаеш. Нима е по-добре да скиташ по планините и да гладуваш по цели дни? На това живот ли му викаш? Друг е нашият живот. Хранят ни всеки ден. От яденето много огризки остават, а и господарят не се скъпи за ласки.
На вълкът лигите му потекли, когато чул за угощение. Замечтал се за бъдещ пир.
– А какво трябва да правиш в замяна на това? – попитал вълкът.
– О, всичко е много лесно. Не трябва да пускаш в двора чужд човек. Трябва да не лаеш домашните и да срещаш радостно стопанина си.
Вълкът бил готов да тръгне, омръзнал му бил глада и мизерията. Но изведнъж забеляза, че кучето няма козина на врата си.
– Защо ти е протъркана шията?
– А, това е дреболия!
– Не е току така нали? Кажи ми!
– Е, понякога ме връзват със синджир.
– Синджир?! – извикал вълкът. – Нямаш свобода?
– Защо ми е? – казал песът.
– Но как, това е ужасно. По дяволите пировете и пълният стомах, свободата е по-скъпа от тях. Завържат ли те край….
И вълкът хукнал към гората.