Слънцето едва преваляше планината, когато по пътя се зададоха двама мъже. Единият небръснат с изпито лице, държеше ръцете си отзад заключени с белезници. Зад него вървеше човек на средна възраст с пушка в ръка. Веждите сключени враждебно на ниското му чело  подсилваха яда и омразата искрящи от очите му. Крачеше самоуверено като се оглеждаше надменно наоколо.
Към групичката приближи сгънат на две старец. Лицето му съсухрено и почерняло леко се обърна кум групичката. Беззъбата му уста едва отрони:
– Къде те водят?
Вързаният тежко въздъхна:
– Лошо….отивам да ме бесят.
Старецът надигна леко глава и каза:
– Недей се плаши…., че има и по лошо.
– От туй по-лошо, здраве му кажи, – поклати глава мъжът.
А същевременно си помисли, че стареца е луд и говори глупости.
Двамата мъже пристигнаха на мястото на екзекуцията. Изведнъж се появи запъхтян младеж, който носеше свит на руло лист. Оказа се, че е пристигнало ново нареждане.
Едва тогава арестуваният разбра, че има и по лошо от лошото, което го е сполетяло. Когато прочетоха заповедта се разбра, че вместо въже, окованият с белезници трябва да бъде набит на кол.

Колко хубаво нещо е пролетта! Когато дойде тя тропа на прозорците, пее и вълнува душата.
Щастлив е онзи, който може да се отдаде на нейното опиянение, без да се отрови нито за миг от страшната мисъл, че всяка нова пролет го приближава все повече към неговия край. За някои той е радост, а за други мъка и страх.
Пролетта е едно от ония напомняния, които природата ни е устроила на тоя свят. Нейните рожби се събуждат всяка пролет за нов живот.
А всяка пролет живота си отива от нас…

Той не се присъединяваше никъде не само защото не може да се приспособява, но и поради едно друго, твърде важно съображение.
Предварително се нагласяше, че където и да отиде, щом го видят как действа, ще му кажат:
— Много си честен, такива на нас не ни трябват!
В нашата страна честният човек съвсем не е на почит. И това е лесно обяснимо. Кой би изтърпял болезнената истина за себе си? Такова нещо човек иска да закъта в най- скришното място на вселената, далеч от погледите и очите особено на  конкуренцията.

Вглеждайки се в живота и някои неща случващи се всекидневно, човек си мисли за хора живели неотдавна.
Между тях се обособяват два вида.
Едните самоуверени, които участват във всичко, за да се грижат не толкова за другите и просперитета на страната, колкото да осигурят себе си и близките си.
И другите непокварените, които вземат участие в живота, обзети от чувство за справедливост и равенство.
Самоуверените обикновенно са пристрастени към властта. Те причиняват зло на всички.
А непокварените причинявали зло единствено на себе си, като че ли се стремят именно към това. В желанието си да поемат върху себе си вината за страданията на другите, те заживели още по-мизерно.
Вие от кои сте? И защо избрахте да станете именно такъв?

По някое време снегът, като че ли бе позатихнал, нo после отново се усили. Улиците бяха безлюдни. Вървях из града с болка в душата си. Изпитвах вина, сякаш бях изоставил някого в този обезлюдения град.
От тюлената завеса образувала се от изсъхнали клонаци и ледени висулки, проточили се от вплетените един в друг клони на две върби, изхвърча врабче. То се стрелна нагоре сред бавно падащите снежинки и отлетя. Улиците, покрити с новия пухкав сняг, бяха тъй безмълвни, че не се чуваше нищо друго освен звука от стъпките ми. Усещах все по-затрудненото вдишване и издишване на дробовете си. Студът бавно притискаше в ледената си прегръдка всичко наоколо.
На улицата, от двете й страни, се редуваха къщи и магазини…. Тази бяла тишина създаваше усещането, че човек сънува.