„Няма никакво съмнение, че една прекалена свобода би била съдбоносна за държавата, ако би дошла предивременно. Наистина, какво би станало с тая сбирщина от овчари и пришълци, ако те биха били внезапно избавени от страха пред властта и предоставени на всички бури на народоуправлението? Какво би станало, ако тия пришълци влязат в борба с монархическите устои, преди още любовта към родината да е скрепила сърцата им с взаимна привързаност? — Раздорите биха разрушили тая току-що зародена държава.“
Кой ли го е казал? Да не помислиш, че това е наш съвременик? Не.
Това е написано от Тит Ливий, поклонник на републиканския преврат на Брут, в неговата история на Рим.
Нещата се повтарят, а фрази изказани в миналото се оказват доста съвременни.

Преди години живял един човек. Вика ли му Петър. Той продавал грозде и дини, но имал желание да напусне селото си и да се пресели в някой малък град, околийски началник да стане.
Един човек решил да му помогне. Взел лист хартия и започнал да пише молба. Така и така, желая да ме назначите за  околийски началник, обричам всичките си земни дни на държавата. Изпратили писмото и зачакали отговора.
А днес, а утре, пък вече няколко дни се изтърколили, превалила и седмицата, задал се и края на годината, а отговор нямало.
Често хората го подпитвали:
– Какво става? Кога ще те повикат? Не ти ли омръзна да чакаш?
А той засмян и весел отвръщал:
– Нали е за добро. Ще стане. Бог е милостив.
Изминали деветнадесет години. Петър остарял, но си живеел весело с надежда в сърцето. Веднъж скоропостижно се гътнал, легнал и повече не станал.
Тогава от града дошло писмо с държавен печат  специално за Петър. В него пишело, че го правят околийски началник на един малък град. Радостната вест закъсняла.
А на гроба му написали: „На този свят които се надяват, Бог на онзи да ги утеши!“

Скоро го гледах как не дебнеше край плета на Кера, най-хубавата мома в селото. Днес го срещнах  край чинара. Поздравих ме се. Не се сдържах и го почнах:
– Къде скиташ в последно време? Не ти се седи сред старите хора?
– Нима за стар ме смяташ? – намигна ми дяволито.
– Гледам окото ти все към младите …
Той се усмихна и поглади брадата си. Наведе глава и рече:
– Че това грях ли е? Мъжът докато е млад опипва всичко без претенции за хубост и години, но когато мине петдесетте, трябва да прави сметка.
– Каква сметка? – загледах го изненадано.
Очаквах да изтърси пак някоя щуротия, беше известен в селото с шегите си.
Той се загледа в пръстите на ръцете си, като че ли щеше да брои и каза:
– Събираш твоите и годините на жена си и ги делиш на две и трябва да получиш само тридесет и две.
– Как така тридесет и две? – не разбирах още на къде бие.
Лицето му доби сурово изражение и започна спокойно да ми обяснява:
– Виж, днес съм на шейсет, стара баба не ми се полага. Да вземем молива и да започнем да правим сметката, колко млада трябва да бъде жената? Да видим, ….осемдесет… Я ти по-добре пресметни…. Е, нека да е малко по-вече.. нали е за добро.
Какво да го правиш нежна душа е, има своите увлечения и страсти…

Ораторът е твърде интересно явление за наблюдение.
Той като пипне веднъж катедрата, съвсем не иска да я остави.
Говори, говори, говори… Ще каже всичко, що знае, и всичко, що не знае.
Няма край потокът от думи… Хване ли ви, мъчно ще се отървете от него.
И като го слушаш, неволно си мислиш: „Горкият, навярно у тях жена му не го оставя да гъkне, та тук си отмъщава на нас, невинните слушатели…“

Той запали и ловко се вмъква в потока от коли. Караше чудесно. Аз се отпуснах и с удоволствие започнах да го наблюдавам.
Обичам отмерените и ловки движения на ръцете. Затова харесвам и билярда, чертаенето и стрелбата по мишени. Доставя ми удоволствие отчетливостта на мисълта, хладнокръвните и безпристрастни разсъждения. Затова се захванах и със счетоводство.
Емоционалният ми живот така безнадеждно се бе оплел, че се наложи да търся нещо конкретно, в което да запазя равновесие.
Затова с крайна неохота се разделям със старите си вещи, някой протъркан костюм или шапка. Тези стари, до болка познати неща ми дават опора, от която отчаяно се нуждая. Дали това не идва от страха за приближаващия край на призрачното ми съществуване?
Страхувам се, че ако загубя всичко това, ще загубя и….
Неволно опипах джоба си. Малкото шишенце си стоеше на мястото. Там си стои, откакто ми го даде един приятел военен хирург. Той постоянно ми напомняше:
— Внимавай с тези хапчета — казваше той, като заканително поклащаше пръстта си. — Едно премахва болката, две осигуряват спокоен сън. Глътнеш ли повече, вече няма да се събудиш.