В момента в света има около 6000 различни езици. Някои от тях са прости, някои сложни. А има и такива, които за чужденците са по-близки до криптографски шифър, отколкото до някакъв език.
„Мисли преди да говориш“, – често ни казват в детството.
Но в езикът туюка, на който говорят индианците, които живеят край бреговете на река Амазонка, винаги мислят за това, което говорят.
В действителност, в този език има специални глаголни окончания, които дават възможност на слушателя да разбере, от къде говорящия знае за това, което говори. И без тях не може, самият език ги изисква.
Те казват нещо от рода „жената пере дрехите“ и непременно се добавя „зная за това, защото го видях“.
Освен това в този език се наброяват от 50 до 140 класове съществителни.
Езикът туюка е аглутинативен език. Език, в който една дума може да означава цял израз. С цели две думи се означава местоимението „ние“ – включващо и изключващо.

На собственика на къща, намираща се на улица Cesky Krumlov № 74 много му провървяло.
Туристите нямали край, магазинът за сувенири процъфтял.
И това е, защото точно тук археолозите са открили уникална „говежда настилка“.
През 15-16 век местните занаятчии асфалтирали улицата с кости и копита на хиляди телета. На кой точно му е дошло на ум, така да използва останките на двукопитни животни, не се знае.
Археолозите предполагат, че това е бил някакъв рекламен трик, измислен от хората, които живеели в този дом.

7-up била изработена от Чарлз Лейпнер Григ през 1920 г. Той решил да прибави към напитката литиев цитрат, едно от лекарствата, предписвани сега при маниакално-депресивна психоза.
Освен това, литиевия цитрат помага за облекчаване на махмурлука.
7-up става популярна по време на голямата депресия и тогава се е наричала литиево лимонена газирана напитка.
Името ѝ скоро било изменено, но лития влизал в състава ѝ до 50 години на миналия век, освен това 7-up се е считала за патентовано лекарство.
Има различни версии за произхода на името на напитката. Някои твърдят, че в оригиналната рецепта е имало 7 компоненти, други напомнят, че атомната маса на литий е равна на седем. Но в действителност, името идва от консервни кутии, с капацитет от 7 унции, в който първоначално е била продавана.

Може да звучи грубо, но ние унищожаваме талантите. Причината за това е едно неразбиране, че у всеки от нас има талант, който не зависи от средата, в която расте човек.
Един талант се подхранва от насърчението и уважението, което получава от околните за идеите си.
Колко често отхвърляме идеите и желанията на децата си, като смятаме, че те не са важни? Това е началото на разрушаването на таланта, когато едно дете се отказва от мечтите си и си мисли, че нещата появили се в съзнанието му са пълни глупости.
Човек трябва да е готов да приема идеите на другите, да разсъждава и мисли върху тях, но не непременно да ги отхвърля. Невъзможността да приемеш „новото“ идва от твоите комплекси.
Една от причините хората да не предлагат идеи, идва от страхът да не се провалят. Ако човек не опитва, никога няма да се научи. Представете си дете, което се страхува да ходи, само защото е падало. Ако продължи да седи и да не пробва, никога няма да се научи да ходи.
За това не трябва да отхвърляме „невъзможни“ идеи. Кой знае този, който ни ги предлага, може да е изпреварил времето си.

Слънцето уморено простираше последните си лъчи над парка. Свежата зеленина намекваше за прекрасния ден, който вече си отиваше. Дори птичките млъкнаха, за да се приготвят за настъпващата нощ.

Ирена беше с лек грим, тъмни джинси и светло синя блуза, прилепнала плътно до тялото ѝ, а буйната и руса коса се развяваше от вятъра. Боби я наблюдаваше отстрани  и я изпиваше с очи.

– Искаш ли да ти покажа нещо? – каза Боби едва доловимо.

После извади портфейла си, порови в него и ѝ подаде една банкнота.

– Не съм искала пари от теб,-  недоволно сви устни Ирена.

– Това, което ти дадох не е просто банкнота, – засмя се Боби, – в нея има нещо много интересно.

– Ооо! – възкликна Ирена. – виждам върху нея има много подписи. Какво означава това?

– Това е войнишки долар.

– Войнишки долар?! – прошепна почти като ехо Ирена.

– Това е една стара традиция, – започна да обяснява Боби. – Преди да ги прехвърлят в Аляска и след това Пърл Харбър, войниците първо изписвали имената си върху банкнотите и едва след това отивали да ги изхарчат в бара. Скоро в Сан Франциско отново се натъкнах на такава банкнота.

– Това навярно е един начин да си спомним за тези обречени момчета, – каза с тъга Ирена.

– Да, – прибави Боби, – късчета безсмъртие.

Край тях хората се разхождаха, младежи се усмихваха едни на други, щастливи, че са заедно. Възрастни се подпираха и крачеха със своите спомени.

Но всички отдавна бяха забравили онези весели момчета, които бяха принудени да минат през месомелачката на войната. За тях си спомняха само близките им, които тъгуваха за тях.

И днес военни конфликти, стълкновения, насилие и кръв. Не можахме да се научим, че животът е даден, да се живее, а не да се отнема насила.