Не е ясно къде са се целили, но снарядите попаднали в детски приют в малко виетнамско село, в което се намирала група мисионери. Всичките мисионери и две от децата били убити, няколко от останалите били ранени, в това число и осем годишно момиче.
Селяните поискали медицинска помощ от съседния град, в който имало връзка с американски войници.
Най-накрая дошъл военен лекар с медицинска сестра и комплект от медицински инструменти. Те открили, че момичето се намира в критично състояние. Ако не вземели веднага мерки, то щяло до умре от шок или загуба на кръв.
За преливане на кръв им трябвало спешно донор от същата група, която имало момичето. След бърз анализ, се установило, че никой от американците не притежава същата група, но някои от останалите деца, които не били ранени, я имали.
Лекарят, които не знаели добре виетнамски, къде с думи, къде с жестове, обяснили на уплашените деца, че ако момичето не получи кръв, ще умре.
Попитал дали някое от децата би се съгласило да даде кръв. Децата широко отворили очи и замълчали. След няколко напрегнати минути се вдигнала малка трепереща ръка, бързо се свалила и отново с вдигнала.
– Благодаря, – казала медицинската сестра, – как се казваш?
– Хан, – казало момчето.
Сложили Хан на леглото, намазали му ръката със спирт и вкарали във вената му игла. По време на тази процедура Хан лежал, не се движел и мълчал, но след минута се разплакал и бързо закрил лицето си със свободната си ръка.
– Боли ли те Хан? – попитал лекарят.
Хан поклатил отрицателно глава, след няколко секунди отново избухнал в плач и се опитал да сдържи плача си.
– Боли ли те Хан? – попитал докторът отново, но момчето отрицателно кимнало с глава.
След време редките проплаквания се превърнали в равномерен тих плач. Момчето затворило очи и захапал юмрука си, за да задържи риданията си.
Лекарят започнал да се безпокои: „Какво не е наред?“
В този момент дошла на помощ една медицинска сестра виетнамка. Като видяла страданието на момчето, го попитала нещо на виетнамски, изслушала го и му казала нещо с успокоителен тон. Момчето веднага спряло да плаче, тя му кимнала насърчително и на лицето на детето се появило облекчение.
Медицинската сестра казала на лекарят:
– Той си мисли, че умира. Не ви е разбрал. Помислил си е, че искате неговата кръв, за да спасите живота на момичето.
– Но защо се е съгласил тогава? – попитал лекарят.
Виетнамката превела въпроса на момчето и то казало:
– Ние сме приятели …..

Представете си, влизате една сутрин в градината си и виждате наколко купчинки пръст, увехнали цветя и зеленчуци.
Този вредител е голяма напаст. Той е навсякъде и същевременно невидим.
Ясно е, големи щети в градината идват от къртиците. Те унищожават растенията, като подкопават корените им.
Къртиците се хранят с насекоми и червеи. Интересно е, че това, което поглъщат, надвишава собственото им тегло. За една година къртица изяжда 20-23 килограма дъждовни червеи.
Ако къртица завземе дадена територия, тя ще се постарае със всички възможни средства да оцелее и да я запази. В днешно време е станала много интелигентна, не закача химичните примамки и съвсем не се бои от ултразвуковите репеленти.
Някои слагат тютюн в дупката, парцал напоен с керосин или я поръсват с мента и пелин.
Ако това не даде резултат, открийте от къде е дошла къртицата у вас. Внимателно открийте тунела ѝ и сложете капани във входните отвори, в различни посоки и ги покрийте внимателно. Рано или късно „паразитът“ обезателно ще попадне в тях.

Котаракът Йода, която живее в Англия, изглежда като котката на Батман, ако Батман имаше котка. Той има два чифта уши, радък случай на вродена аномалия.

Собствениците на Йода Тед и Валери Рок, са го показвали на няколко ветеринара.

Стигнало се  е до извода, че ако не се смятат „двойните уши“, котаракът е напълно нормален.

Неговият характер и слух са, както при здрава котка.

Вятърът беше поспрял, но Симо и Яна не бързаха да се приберат. Този ден беше много тежък за тях, бяха присъствали на погребение на роднина, когото не бяха виждали много отдавна.

Единствената причина за това бе, че той беше живял като отшелник в едно забутано село, далеч от шума и грохота на големите градове. Тези, които бяха живели, край него бяха казали много хубави думи за него:

– Честен, милостив, сърдечен, изпълнен с любов, готов във всеки момент да ти протегне ръка. Той никога не мислеше за себе си. Така и умря, спаси живота на онова малко момиченце, но изгубихме него.

Обичаха го и макар че не им беше роднина и искрено жалееха, че не е между тях.

Изведнъж Симо се обърна към Яна:

– Ами ти? Какво биха казали за теб?

– Вярна. Любяща. Добра. Покорна. – Думите продължаваха да отекват ясно в главата й.

– Покорна ли? – очудено реагира Симо.

– Аз съм много послушен човек. Или поне бях, – добави с половин усмивка Яна. – В този момент не мога да кажа, че вече съм същата

– И защо?

– Дойдох тук по задължение, като роднина на чичо Митко, който съвсем слабо познавах, но това, което чух за него от хората тук, силно ме разтърси. Никога не съм напускала дома си за по-дълго време. Грижех се за семейството и децата си, но разбрах, че това е нищо в сравнение с това, да обичаш, да помагаш, утешаваш и да служиш на хората.

– Той е добър пример за нас живите, които само „живуркаме“ и изпълняваме задълженията си, – подкрепи я Симо.

– Майка ми смята, че трябва да се върна в града след погребението. Но аз имам нужда да остана сама – усмихна се Яна на себе си. – Това не е типично за мен. Не съм кой знае колко независим човек. Но вие всички сте такива. Може би има нещо във въздуха тук. Чувствам се непознат човек и за самата себе си. Може би трябва да променя нещо в живота си.
– И какво мислиш да направиш най-напред? – провокира я Симо.
– Първо трябва да изляза от черупката си и да се огледам наоколо. До сега съм живяла само за мъжа и децата си, дори не съм мислила за себе си, но грижите, проблемите, несгодите на хората около мен бяха някакво абстракно понятие, много далече от мен. Трябва да изляза сред хората и да започна да им помагам. Вероятно това ще осмисли животът ми по-пълно.

Исус е седял на масата с бирниците и грешниците. Почти всички хора, с които се е обграждал са били аутсайдери на обществото. Но отношението Му към тях не се е свеждало до преодоляване на социалните бариери.
Бог иска ние да се движим сред хората и да свидетелстваме за Христос. Ние трябва да „се радвам с тези, които се радват и плачем с онези, които плачат“, да състрадаваме, да помагаме на болните, бедните и нуждаещите се. Как иначе бихме ги спечелили за Христос?
Трябва да обичаме тези, които са обсебени от този свят, но не бива да допускаме съблазън и пагубно да ни влияят. На тази граница можем да се задържим единствено, ако постоянно живеем в присъствието на Господа.
Както Христос, ние трябва да бъдем в света, но не от него.
Корабът плава по морето, но водата не трябва да прониква в него.