Френските дажби съдържат млечни десерти, зърнени храни и дори мармалад.

В израелските могат да се намерят захаросани плодове, халва, фъстъци и дори маслини.

В испанските са включени калмари в растително масло.

Във Великобритания има дажби със солени ядки кашу и шоколадова паста.

Отличителна особеност на дажбите в САЩ е наличието на тоалетна хартия.

Именно Брюксел е родината на комиксите. В града са работили такива известни майстори на комиксите като Ерже, Андре Франкин и Морис де Бевер, които са създали серия от комикси за Тантан, Марсупилами, Щастливият Люк, Гастон и др.

Брюксел се смята за родина на пралина – счукана смес от карамелизирана захар и ядки, пържените картофи и белгийските вафли. Всички тези ястия са станали популярни не само в Брюксел, но и в цялата страна.

През 2012 г. по обем на БВП на глава от населението – 59 400 €, столицата на Белгия се намира на трето място сред европейските градове, след Люксембург и централната част на Лондон. Интересното е, че лъвския пай носи ресторантския бизнес.

Филип зави зад ъгъла и заби колата в автомобил със подемен механизъм. Той мигновено удари спирачките, но тези, които пътуваха в колата с него започнаха да крещят:

– Автобус идва зад нас! Ще ни удари!….

Филип се обърна към тях и слушаше обясненията им. След това видя автобуса, който се вряза в колата му. Заедно с другите в колата той не притиснат към автомобила, в който се бе блъснал.

На Филип му се струваше, че всичко става прекалено бавно, освен собствените му движения, които бяха с обичайната си скорост.

Той изобщо не можеше да разбере как може да стане това. Да чува какво му говорят другите в колата, да забележи как автобусът се врязва в тях и същевременно да види как се блъска в другия автомобил.

Това единствено може да се определи, като забавяне на времето.

Някои учени предполагат, че когато сме изправени пред опасност, освобождаването на стреса, може да ускори мисловните процеси на човека, а света около него започва да се движи много по-бавно.

Една от причините, за да се получи така е, че нашата система, която отговаря за определени движения, има собствен секундомер, който записва колко бързо се придвижват нещата в полезрението ни. И когато работата му е нарушена, заради увреждане на мозъка, светът наоколо замира.

Съпругата на Пешо се върна след дълга командировка. Лошото е, че си дойде един ден по-рано.

Сега ще разберете, защо е лошо, по-скоро бе лошо само за него. Е, не е това, което си мислите.

След като се прибра Лидка огледа целия апартамент. Супата в хладилника, подовете измити, цветята полети. Тя се намръщи и каза:

– Защо си ме лъгал до сега, че нищо не умееш? Оставил си ме всичко сама да върша в къщи.

Пешо се опита да ѝ обясни:

– Една жена накарах…

– Не ти вярвам!

И как ще му повярва? Когато влезе в дома си, тя го завари да мие съдовете.

Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….