Празниците минаха. Еуфорията мина и вече се наблюдаваха унили и измъчени лица. Радостта и смеха бяха изчезнали.

– От къде идва щастието? – Попита Виктор, който бе наблюдавал промените в хората след празниците.

– То е следствие от насърчителното и въодушевляващо бъдеще, – отговори баща му. – Надеждата е източник на енергията, която унищожава депресията.

– А как да подкрепяме надеждата в себе си? – скокна Виктор.

– Пази сърцето си от омраза и ума си от тревоги. Не очаквай много, но бъди щедър. Изпълни живота си с любов, разпръсквай светлина. Не мисли за себе си, а помагай на другите. Прави това, което искаш другите да направят на теб.

Виктор тежко въздъхна:

– Хубаво като препоръка, но …..

Баща му се засмя:

– Забележи, първото си чудо Исус не на погребение, а на сватба, където имаше радост, любов и оживление.

След като замълча бащата попита:

– Мислил си някога за удоволствието, което е изпитал Бог, когато е създал света? Цветята, птиците, планините, небето изпълнено със звезди, изгрева и залеза, …. Във всичко това можем да усетим Божието вълнение и радост от творението. Той напълни земята със Себе Си.

– Да, – съгласи се Виктор. – Бог е източника на радостта, щастието и смеха.

– Просто отвори очите си и погледни, – насърчи го баща му, – светът е пълен с красота. Когато се доближаваме до Бог, улавяме Неговата радост и вълнение. Виждаме хората по друг начин…..

– Но хората са нещастни, – поклати глава Виктор. – Те искат толкова много неща.

– Щастието на хората не се определя от това, какво имат или каква позиция заемат в обществото, а от това какво мислят. Ако умовете им са пълни с егоизъм, лъжа, измама, коварство и лицемерие, радостта не може да проникне в тях.

– Лесно е да виждаме лошите неща у хората, – отбеляза Виктор.

– Но трябва да търсим доброто в тях. Необходимо е да престанем да критикуваме и да изтъкваме само негативното в живота. Та нали това, за което изобличаваме другите, ако размислим добре, то и ние го вършим.

– Тогава какво да правим?

– Трябва да поискаме прошка за нашите грешки и да ги заменим с истината от Бога, която е изявена в Неговото Слово. Именно тогава ще имаме радост и ще бъдем щастливи.

Михо обичаше да се разхожда сам в близката гора, намираща се накрая на тяхното село. Един ден той се върна от поредната си разходка там и оживено сподели:

– Видях змия с две глави!

– Горко ти!- възкликна суеверната му баба.

Михо я погледна изненадано, а старицата обясни:

– Този, който види змия с две глави, остава нещастен за цял живот.

Михо сериозно се разтревожи. В мислете му се заредиха бедствия, напасти, катаклизми и катастрофи. Безсилен да се пребори с тях, той заплака.

Баща му въздъхна тежко и каза:

– Иди кажи на хората от селото да не влизат в гората. Иначе ще видят двуглавата змия и ще станат също нещастни като теб.

– Никой няма да я види, – през сълзи промълви Михо. – Аз я убих …

Бабата пак се обади:

– Ти спаси другите, а осъди себе си на нещастен живот! – и тъжно го погледна.

– Не се страхувам за сина си, – весело заяви баща му. – Той е убил двуглавото животно и е спасил много хора от нещастие. Когато той е нещастен, ще си спомни колко много му дължат хората, за да бъдат щастливи. Тогава неговата скръб ще изглежда съвсем незначителна.

– Как така? – попита изумен Михо.

– От древни времена е известно, – поясни баща му, – че който носи щастие на другите, той самият е щастлив.

Бъдни вечер е. Асен седеше близо до прозореца и наблюдаваше как нощта бавно поглъщаше града. След това заблестяха множество светлини, показващи, че там има все още хора.

– Всички обичаме да получаваме подаръци, – усмихна се Асен. – Че кой не обича това? Нима не е чудесно да получаваш хубави неща от хора, които те обичат. Защо е така?

Асен се почеса по главата и се замисли. Накрая откри сам за себе си:

– Когато получавам подаръци, аз се чувствам обичан, оценяван и приеман. Това удовлетворява нуждата ми от одобрение и признание.

И той си спомни как като дете се бе радвал на Nintendo 64 със Super Mario. Колко голямо удоволствие бе получил от тази конзола.

Асен и днес обичаше да получава подаръци, но той бе станал баща и нещо се бе променило в него.

– Сега ми е много по-приятно да подарявам, отколкото да получавам подаръци.

Като възрастен много пъти бе получавал неща в знак на обич и уважение, но не се чувстваше така, както когато бе дете, но когато даваше подаръци на децата си и виждаше вълнение и щастие изписани на лицата им, Асен се радваше. Техните прегръдки го разтапяха.

– А Небесният ни Отец е недостигнат при даряване на подаръци?! – възкликна възторжено Асен. – Той даде Своя Единороден Син, за да може всеки който вярва в Него, да получи дара на вечния живот. И още „не пощади Своя Собствен Син, а Го даде заради всички нас“, …… тогава …….. „как няма да ни подари заедно с Него и всичко?“

Лицето на Асен сияеше.

– Ние заслужаваме смърт заради греховете си, които ни държат далеч от светия и съвършен Бог. Но Господ, пълен с любов, благодат и милост, задейства план за преодоляване на това голямо разделение, като ни даде „Божия дар“, който е „вечен живот в Христос Исус, нашия Господ“. И Той постигна това, като „изпрати на света Своя Единороден Син, за да живеем чрез Него“.

Всички последователи на Христос получават дар, който никога няма да остарее, няма да се счупи, няма да се изхаби и няма да загуби своята стойност. Това е най-големият дар, който светът някога е познавал,… а от нас се иска само да повярваме.

Исус плати висока цена, за да закупи този дар за нас и ни го предлага безплатно. Този подарък е израз на Божията любов към нас.

Знаеш ли как се чувства Бог всеки път, когато някой приеме неговия дар?

Има радост на небето заради един-единствен изгубен грешник, който се покае и приеме подаръка на Исус! Бъди сигурни, че нашият Отец на небето, празнувайки моментите, в който ти и аз станахме Негови деца.

Павлин Симеонов скоро щеше да завърши колежа, в който бе влязъл да учи с желание преди три години и половина. Баща му бе успешен в бизнеса и имаше много пари, затова той му бе подметнал:

– Татко, много ми хареса една спортна кола в автосалона на ъгъла. Бих искал да се движа точно с такава.

Баща му нищо не каза, но младежът очакваше, че той ще изпълни желанието му.

Дойде и денят на дипломирането. Павлин горд със своята диплома в ръка нахлу в кабинета на баща си. Очите му сияеха от щастие и той с нетърпение очакваше наградата си.

– Гордея се с теб, сине. Ти оправда надеждите ми. Обичам те много и желая най-доброто за теб в този живот, – каза бащата.

Бизнесменът подаде красиво опакован пакет на сина си. Ръцете на Павлин трепереха от възбуда. Младежът бързо отвори пакета. На лицето му се изписа голяма разочарование. В красивата опаковка лежеше Библия с прекрасна кожена подвързия, на която бе изписано името на младия човек със златни букви.

Павлин се изправи и гневно изкрещя на баща си:

– Ти имаш толкова много пари, а ми подаряваш тази Библия?!

Младежът остави Писанието на масата, гневно затръшна външната врата и повече не се върна в бащиния си дом.

Минаха години. Павлин стана успешен бизнесмен. Имаше красива къща и прекрасно семейство.

Един ден му мина през главата: „Баща ми е вече стар, не е лошо да го посетя. Отдавна не сме се виждали“.

След обяд Павлин получи телеграма: „Баща ти почина“.

Цялото си имущество възрастният човек бе завещал на сина си. Павлин трябваше да се прибере и да се погрижи за книжата на баща си.

Когато отиде в дома, където бе израснал, сърцето му се изпълни с тъга и съжаление. Павлин влезе в кабинета на баща си. Там на масата още лежеше новата Библия така, както я бе оставил преди много години.

Очите му се насълзиха и той отвори Писанието. Започна да прелиства страниците и да чете от тук оттам.

Изведнъж от задната страна на Библията изпадна ключ. На него имаше етикет, на който бе написан модела на кола, онази спортната, която Павлин много бе харесал тогава. Там пишеше още: „Напълно изплатена“.

Колко пъти изпускаме благословенията си, защото не са опаковани, както очакваме?

Манол имаше трима сина Петър, Иван и Васил. Те израснаха здрави и силни мъже.

Веднъж при Манол дойдоха хората от селото. Те бяха наблюдавали тримата братя и не останаха доволни от някои техни дела. Затова попитаха баща им:

– Какво правят синовете ти? Забелязал ли си това? Какво мислиш за тях?

Манол изгледа хората и реши, че трябва по някакъв начин да защити синовете си. Все пак деца са му.

– Петър е умен, – отбеляза с гордост Манол. – До него се допитват много мъдри хора.

– Умен е, – съгласи се един старец, – но я го накарай някаква работа да свърши ….

– Може да има много ум в главата си, но Петър е мързелив, – скочи припряно една възрастна жена.

Манол вдигна безпомощно рамене и продължи:

– Иван е смел.

– Да, смел до неблагоразумност, – додаде чичо Петко.

– Е, – въздъхна тежко Манол, – Васил поне е трудолюбив и всеки от вас се е радвал на труда му.

– Трудолюбив, но завистлив, – обади се най-добрият му приятел.

– Какво да ги правя? – сведе глава пред съселяните си Манол. – Ако Петър знаеше, че умът не носи щастие на ленивия човек, Иван разбираше, че храброст без предпазливост води до смърт, а Васил усещаше, че радостта не живее заедно със завистта, нямаше да бъдете тук и да се оплаквате от тях.