На цветомузикалните фонтани изхвърлящи струи вода вертикално от върха на различни височини в наше време никой няма да учуди. Такива има в много градове.

Но цветомузикален дълъг мост, приличащ на гигантски водопад, може да видите само в южнокорейския град Сеул. Мостът романтично е назован „Лунна дъга“.

Неговата дължина е точно 1140 метра.

Разбира се, в света има много дълги мостове, но сеулският е попаднал в книгата на рекордите на Гинес като мост фонтан, с биещи струи от двете страни. Такъв никъде няма да видите.

Официално съоръжението е било открито през пролетта на 2009 г. В моста са монтирани 38 много мощни електрически помпи. Всяка минута разходът на вода падащ от двадесет метра е равен на 190 тона.

Допълнителното осветяване на водата се осъществява с разноцветни огромни светодиодни лампи прожектори яркостта и цвета, на които се сменят в такт с музиката.

Мостът фонтан е особено красив в лунна нощ. Осветените струи вода, които под напор изригват с шум хоризонтално и надолу, създават лунна дъга от двете страни на моста.

Картината е невероятна и завладяваща. Танцуващата вода създава илюзия на фона на града за фантастично присъствие на планета някъде в други светове.

Мнозина са чували за така наречениет „аудионаркотици“. Някои от тях били изпробвани и добили желания резултат. Много хора твърдят, че изпитват истинско удоволствие от тях.

Звуците могат ли да влияят на човешкия мозък?

За първи път за „аудионаркотици“ можеше да се чуе през 2006 г, когато се е появила програма Doser. Човек можел да слушате аудио файлове, които предизвиквали състояние на еуфория.

За психологичното оръжие не се знае много, но това че то съществува, е факт.

Учени са експерементирали с човешката психика, но до какви резултати са достигнали, това за сега остана в графата „секретно“ и не се оповести на обществото.

От 2006 г., са започнали да се появяват звукови файлове, след слушане, на които у човека могат да възникнат определени чувства. Всичко зависи от избраната песен.

Например, така известният „бял шум“ води до пълно потапяне в себе си. При един нормален човек, както показват експериментите,  след половин часово прослушване го заболява главата.

Най-голяма популярност, на така наречениете аудиофайлове, които предизвикват странни състояния в човек, придобиха през 2009-2010 г.

Първоначално всички файлове можели да се прослушат само няколко пъти, а за да получи поредната „доза“, трябало да се платят реални пари.

Най-страното е, че хора, които наистина се подават на емоциите си, харчели спестяванията си.

Създателите на тези звукови файлове са получили голяма сума пари, а някои дори са изкарали достатъчно за цял живот.

Започвайки през 2011 г., много от тези, които са закупили файловете, решили да създават свои собствени уеб сайтове, където поставили своите покупки безплатно.

Произведенията на изкуството са като на снимка, при когато се използва обектив и химия. На нея се отпечатва играта на светлината и сянката…

Ето през такава призма пречупва реалността всеки творец. Той преработва действителността, отразявайки всеки фрагмент, който попадне в полезрението му, в зависимост от своята чувствителност към света.

„Печалта на духа“ е странно словосъчетание. Може би това е свързано с  копнежа и очакването в сърцата на много хора. Писателят е свръхчувствителни клетка в социалния организъм. Това е първата клетка, която реагира на отровните неща, които вредят или повреждат човечеството.

„Печалта на духа“ е основния лайтмотив, витаещ в атмосферата на произведенията на изкуството: песни, книги, картини, … нещо вътре в хората е в плен, очаквайки избавление.

Животът не отива отвъд границите на времето и пространството.

Но има една рядка категория креативни хора, които са успели да се измъкнат от пределите, преодолявайки „печалта на духа“.

В техните произведения се чувства нещо особено, самият живот, за който не се е говорило до сега. В техните разкази няма тщеславие, нищо се стига до успокоителното „всичко ще бъде наред“. Те са като лампи на тъмно място.

Светлината, излъчвана от тях, е повече от всичко друго, за всички от малки до големи. Те осветяват тесния проход надалече в суматохата.

Спомням си думите на Христос: „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.

Симон беше добър поет. Поканиха го на едно пиршество. Той трябваше да рецитира свои стихове, написани в чест на домакина.

Поетите имат понякога странни хрумвания. Между стиховете, които бе донесъл за пиршеството, Симон бе вмъкнал и такива, които възхваляваха и прославяха Бога.

Домакинът много се засегна от това и каза на Симон:

– Ще платя само половината от уговорената цена. Нека другата ти плати твоя Господ. Щом толкова го почиташ и признаваш повече от мен.

Всички започнаха да се смеят на идеята на домакина.

– Прав е, – обади се някой от гостите, – кой е поканил Симон на пира, неговия Бог ли?

Малко по-късно в залата влезе един от прислужниците и пошепна на ухото на Симон:

– Отвън те чакат двама мъже.

Симон вдигна рамене изненадано:

– Никого не очаквам. Какви са тези мъже?

– Назоваха името ти, – допълни прислужникът.

Симон стана и напусна пиршеството. Излезе навън, огледа се, но никакви хора нямаше наоколо.

– Сигурно някой се е пошегувал с мен, – засмя се Симон.

Когато се обърна отново да влезе на пиршеството, се чу странен шум. Сякаш се пукаха и трошеха каменни стени.

До Симон долетяха викове на умиращи… Покривът на дома, в който бе преди малко, рухна пред очите му. Единствено той бе оцелял от пира.

Телата на загиналите така бяха смазани, че близките им не можаха да ги разпознаят. Но Симон освен поет имаше и друга дарба. Всичко, което виждаше се запечатваше в съзнанието му.

Той водеше близките на загиналите из руините и като стигнеха до нечии премазани останки, посочваше с пръст и казваше:

– Това е онзи, който търсихте.

Той бе запомнил, кой къде е седял до мига, когато бе паднал покрива.

Радой чуваше шума от долните етажи на къщата, но това като, че бе някоя друга къща в някоя друга страна. Стържещ звук се разнасяше от местенето на тежки сандъци по каменен под. Долавяше разговори на простонароден латински.

Може би това е Утопия. В самия център на това място, се намира град на име Амауротум – градът на мечтите.

Уморен от усилията да разбере тайните на света Радо се отпусна на леглото.

Долови някакво движение до себе си и извърна глава, за да види кой е. Беше Михо, момчето, което му помагаше в последно време.

– Спомням си, – прозвуча дрезгаво гласът на Радо, – Кале, алхимиците, машината за развиване на паметта.

– Джако прави такава за нашия владетел, за да стане най-мъдрия в света, – каза бързо Михо, – но той едва ли ще се научи да я ползва.

– Това са фантазии, – каза Радо, а температурата му се покачваше.

– Не, истина е, – възкликна Михо. – Има един човек в големия град, който е създал жива душа. Цялата от вътре е покрита с малки рафтове. На тях можеш да намериш определени свитъци, изписани откъси, които изпълняват ролята на ключове.  С тях отварят кутия с ключ, в която има друг ключ, който отваря друга кутия с ключ и т.н. Тези ключове не са направени от метал, нито кутиите от дърво.

– Какви са тия щуротии, които ми разправяш, Михо?

– Това съвсем не са щуротии, – възмутено реагира Михо. – Те са изградени от човешки дух и ще остане, когато всички други книги бъдат изгорени. Ще ни дават възможност да помним не само миналото, но ще знаем и бъдещето. Ще виждаме формите и обичаите, които един ден ще се видят на нашата земя.

– Това ми звучи доста налудничаво, – каза Радо. – Аз искам машината за паметта на Даниел.

– Казват, че побягнал от страната и оставил недовършена машината, – каза Михо.

– Знаеш ли, чух за него, че не говорел и не се хранел, потресен от възможностите на сглобеното от него устройство.

– Други разказваха, – започна плахо Михо, – че от машината излезли демони и го подгонили. Той побягнал и оставил всичко, и книгите, и дрехите си, нищо не взел със себе си.

– Дали не са останали някакви чертежи от изобретението му, – с надежда каза Радо.

– Има ли смисъл, – засмя се Михо. – Така и така нищо няма да разберем от драсканиците му. Какво точно е представлявало това негово изобретение, едва ли някой ще разбере някога.

– Печатна преса, която сама пише книги и ги отпечатва. Мозък, който функционира отделен от тялото…. Това ми се иска да видя …. Как е постигнал това? – въздъхна дълбоко Радо.

Двамата замълчаха. На Радо не му оставаше много.

„Може би тази нощ ще си отиде“ – помисли си Михо и очите му се насълзиха.

Навън се стъмваше. Денят избледняваше и отстъпваше място на нощта. Вятърът накланяше дърветата, а дребни капчици оросяваха листата. Природата е готвеше да заплаче.