Стеф Меркури от Дорсет, Англия,  от детството си обича да танцува и да изпълнява гимнастически упражнения. Тя дори и не е знаела каква невероятна гъвкавост има тялото ѝ.

Стеф е висока 164 см. На 17 години се присъединила към цирк. Нейният коронен номер се изразявал в това, че акробатката можела да влезе в съд висок 60 см и диаметър 45 см.

Извън църковната арена Стеф обичала да плаши приятели и роднини, като се криела в кухненски шкаф, коша за пране и други неочаквани места.

22-годишната жена е решила да промени средата си на действие.

На Стеф не ѝ харесва в такава млада възраст постоянно да я болят ставите и почти цялото ѝ тяло да е покрито със синини.

Тя се представя пред публиката и като въздушен акробат. В бъдеще планира да се занимава само с това.

След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

На една от потъмнелите маси Панайот прикачи един към друг броевете на новите вестници, за които се бе абонирало читалище „Светлина“, на което той беше секретар и библиотекар.

В съседното помещения бяха шкафовете с книгите на читалищната библиотека.

Ако за първи път дойдеше ученик, будно селско момче или любознателен селянин, Панайот му препоръчваше:

– Първо прочети разказите и повестите на Иван Вазов, стихотворенията на Ботев, песните на Чинтулов, разказите на Георги Стаматов и Елин Пелин. Интересна е и сатирата на Стоян Михайловски, смешките на Михалаки Георгиев, Песните на Цанко Церковски. Тук има книги от Пушкин, Гогол, Лермонтов, Шевченко, Джек Лондон, Виктор Юго, Толстой, Тургенев, Горки, и много преводни автори.

Панайот видеше ли, че на някой му доставя удоволствие четенето, му казваше:

– Я сега вземи нещо от чуждите автори. Виж какви повести е написал Иван Петрович Белкин. Запознай се как в Русия се търгува с мъртви души. А тук ще узнаеш как дивото си остава диво – и му подаваше „Белия зъб“ на Джек Лондон.

Когато в библиотеката се събираха повече от двама души, Панайот изказваше „философските“ си мислите на глас:

– Учените много неща обясняват, но пред тайните на Библията вдигат рамене.

И като придобиеше вид на пророк, повтаряше  трите тайнства, които силно го бяха впечатлили:

– Как лети орел без да си маха крилете? Как пълзи змия по отвесна скала? Какви са неведомите пътища на жената към мъжкото сърце?

Понякога в библиотеката се отбиваше Дамян Бедния, да си вземе някоя книжка.

– Дай ми една, но нека да бъде тънка и с едри букви, – поръчваше си Дамян.

Веднъж, когато прочете „Книга за оскърбените и онеправданите“от Стоян Михайловски, Дамян каза на библиотекаря:

– Бай Панайоте, то наред със сиромашията, имало и друг свят на книгите, ама и той бил беден.

Вече втори ден минаваше, а телевизорът ѝ не работеше. Това беше единственото ѝ развлечение. Нина бе възрастна жена, но краката вече не я слушаха. Преди четири години все още можеше да се придвижва с бастунчето си, но сега пазеше само леглото.

Когато бе по-млада се грижеше за много крави със съпруга си в стопанството, но сега вече беше пенсионерка. Скоро навърши 72 години.

Тя плащаше на една жена, която и помагаше за обличането, готвеше ѝ, къпеше я и чистеше дома.

Днес дойде да я навести една от комшийките ѝ Ваня.

– Дадоха ли детските? – попита Нина.

– Преди три ден, – отговори Ваня.

Нина прехапа устни:

– Бях услужила на Живко с пари и той ми обеща, като вземат детските да ми ги върне. Сега с какво ще си платя тока.

– В магазина говореха, че заборчял и не могъл да си плати, – каза Ваня. – Сигурно някъде другаде е дал парите.

– А аз се чудя, защо не идва да ми оправи телевизора вече втори ден, крие се, не смее да дойде, защото не може да ми върне парите, – въздъхна тежко Нина.

– Как си могла да му имаш доверие? – укори я Ваня. – То все борчове има и не може да ги изплати.

След като Ваня усети, че е подпалила силен огън в душата на съседката си, реши да си върви, като се оправда, че трябва да ходи до магазина.

В първия момент Нина едва не се развика. Мислите като искри хвърчаха в главата ѝ: „Само да дойде някой да поиска заем, особено Живко, дори да преливам от пари, на никого вече няма да давам“.

Но нещо я спря, тя се усмихна взе телефона си и набра един номер:

– Галя, разбирам, че синът ти е в парично затруднение….. Сега не може да ми върне парите, няма проблем…. Но аз го викам само да види телевизора ми. Знам, че разбира от такива работи…..Моля те, кажи му да дойде, да се разберем.

Не се мина много време и Живко дойде.

– Извинявай, бабо Нино, …., – смънка младият мъж.

– Няма нищо, ти си ми като син. Разбирам, че си в затруднение, ще почакам за парите, когато имаш възможност, но не трябваше да се криеш. Да беше дошъл, да ми кажеш. Аз съм възрастна жена не мога да ходя никъде…

– Извинявай, – Живко наведе глава. – Търсила си ме за телевизора, сега ще го видя.

След няколко минути, телевизорът работеше като нов. Нина каза радостно:

– Много е хубав образа сега. Отвори шкафа. Там трябва да има една тава с баница и сладки. Вземи тавата и сладките за децата си.

Очите на Живко се насълзиха. В дома си той нямаше с какво да нахрани семейството си, а имаше четири деца, две момчета и две момичета.

– Благодаря…..Знам, че правиш така,…… защото си християнка…..

– Живко, твоят живот може да се оправи, ако допуснеш в него Бога. Ти си работно момче, Господ няма да те оставя и ще благославя трудът ти…..

Нина му говори още няколко минути. Живко седеше с наведена глава и слушаше. Какво стигаше до сърцето на този млад мъж, възрастната жена не знаеше, но когато той си отиде, тя се помоли за него…..

Стоянка бе много малка, но въпреки възрастта си започна да взима уроци по пияно. Учителката ѝ бе забелязала, че свиренето  не бе от талантите ѝ, за това ѝ даваше по-лесни произведения. Така Стоянка се труди цяла година и накрая се отказа от пияното.

Минаха години и тя извади от шкафа старите ноти и се опита отново да ги изсвири. Този път, като че ли желанието ѝ бе нараснало и тя  се упражни повече.

След като повтори познатите мелодии, започна да учи нови. Така научи доста нови произведения.

В началото Стоянка сядаше пред пияното без да очаква кой знае какво, но постепенно откри, че музиката ѝ е в сърцето.

Веднъж бе отседнала в един хотел. И там изнесе импровизиран концерт пред гостите на хотела.

Веднъж Стоянка излезе на разходка с приятелката си Невена. Тя сподели с нея преживяванията си относно музиката, а накрая каза;

– Знаеш ли, днес изпитвам подобни чувства, когато се опитвам да запомня някой библейски стих наизуст. В началото ми бе много трудно, но постепенно Словото намери пътя от ума към сърцето. Когато казвам някога стих от Библията, ме изпълва много по-голяма радост, отколкото, когато свирех на пияното.

– Свиренето може да си спряла за известно време, но Божието Слово е нещо, от което никой не може да се откаже, – усмихна се Невена.

– Мислиш ли, че мога да изнеса такъв „импровизиран концерт“ пред повече хора, жадни да чуят Словото на Бога? – попита Стоянка.

– Да, защо не? Бог би подкрепил такава дейност с радост.

Ако пазим Божието Слово в сърцата си, няма да сме далече от Бога.