Веска бе тинейджърка. Кварталът, в който живееше имаше лоша слава.

Тя реши да се моли за учениците в училището. Обикаляше от шкафче на шкафче и изискваше промяна за всеки.

Дълго време Веска не виждаше резултат, но един ден един от учителите я спря и ѝ каза:

– Не знам какво правиш, но нещо се променя.

Съживлението започва със скрито послушание.

Светът празнува най-шумните, най-бляскавите и най-могъщите, но Божието царството идва тихо, под формата на миротворци, дарители на милост, казващи истината и лечители на наранените.

Ние не чакаме Божието царството. То е тук, ние сме негови носители. Всеки акт на благодат, справедливост, смирение и любов сваля небето на земята.

Това царство става видимо, когато го живеем с любов, смелост и дълбоко доверие в Исус.

Пътят на Исус е тесен. Не винаги лесен, но е жив пълен с радост, цел и божествено партньорство.

Петър Петров се събуди сутринта към девет часа и се огледа. Главата силно го болеше. Явно снощи пак бе прекалил с алкохола.

– По дяволите, нищо не си спомням, – измърмори Петър и разтърка очите си.

Надигна се от кревата, погледна в какво бе облечен и се изненада. Започна да се опипва напрегнато ….

– Това е пижама, – каза Петров. – Никога до сега в живота си не съм обличал такова нещо.

Погледа му попадна на нощното шкафче.

Там имаше чаша с вода, аспирин и бележка от жена му:

„Мили, закуската е на масата. Прибрах и почистих всичко. Твоя за винаги Лена“.

Петър нацяло се обърка. Изпи аспирина и отиде в банята … Докато още се клатушкаше неуверено, забеляза, че домът му не просто бе почистен, той лъщеше от чистота.

Синът Му Васил седеше в стаята и си учеше уроците.

– Васко, какво се е случило вчера? – попита Петър.

– Ти си дойде пиян, както обикновено. Омаза целия коридор. Напълни тоалетната с повърня. Изпочупи чиниите в кухнята. Удари мама и ѝ посини окото.

– И какво се случи с майка ти, с нашия дом? – попита Петър, като оглеждаше всичко наоколо и не можеше да забележи никакъв белег, че това, което разказва синът му, наистина е станало.

– А, за това ли, – засмя се Васко. – Когато мама взе да те слага в кревата и посегна да ти свали панталоните, ти се развика: „Махай се от тук, курво, такава, …. аз съм женен“.

Всеки може значително да надмине обичайното, като служи на хората. За да помагаш на хората, не е нужно да имаш научна степен, просто ти е нужно сърце, изпълнено с милост, преливащо от любов.

Един ден Радко се връщаше от училище. Пред него вървеше момче натоварено с книги, дрехи, магнетофон и футболна топка. То се препъна, а всичките неща, които носеше се разпиляха край него.

Радко приклекна и започна да помага на момчето да събере нещата си.

– Много ти благодаря, – каза момчето.- Аз се казвам Станко.

– А аз Радко.

Тъй  като вървяха в една посока Радко попита:

– Мога ли да взема част от багажа ти?

– Разбира се, – малко смутено отговори Станко, – но протегна препълнените си ръце и Радко взе някой от нещата.

Момчетата се заговориха и Станко сподели:
– Много обичам видеоигрите, футбола и историята.

– И аз обичам видеоигрите, но предпочитам баскетбола и географията.

– Историята ми е любим предмет, – каза Станко, – но с останалите ….. нещо не ми спори.

Станко въздъхна тежко, а после добави:

– Наскоро се скарах и с приятелката си.

Тъй като бяха вече стигнали до дома на Станко, той покани Радко:

– Ела да изпием по една кока кола и да погледаме телевизия.

Радко се съгласи и двамата влязоха вътре. В непринуден и весел разговор момчетата не усетиха кога свърши деня и Радко си тръгна.

След това двамата се срещаха в двора на училището, в училищния стол и къде ли още не.
Така дружаха няколко години, докато дойде дългоочаквания ден на дипломирането.

В този ден Станко попита Радко:

– Помниш ли как се запознахме?

Радко се усмихна и кимна с глава.

– Тогава не ти казах, – започна смутено Станко, – но бях събрал всичко от шкафчето си от съблекалнята в училището, не исках да оставям „боклук“ след себе си. Бях взел доста голямо количество от хапчетата за сън на майка ми …… исках да се прибера по-бързо у дома и да се самоубия.

Радко трепна и погледна притеснено Станко.

– Но след като поговорихме и се посмяхме с теб, – продължи Станко, – разбрах, че ако се самоубия, щях да се лиша от такива приятни моменти и много други неща, които правехме по-късно заедно. Тогава, Радко, когато ми помогна да събра нещата си, ти направи много повече за мен. Ти ми спаси живота.

В сиропиталището доведоха малко момиченце. То се казваше Таня. Имаше големи сини очи и рижи къдрици, които се преплитаха безразборно на главата му. Когато влезе в детския дом, то се почувства несигурно и се оглеждаше плахо наоколо.

Наближаваха празници и децата в дома тръпнеха в очакване.

Сутринта дойдоха група младежи, от някакво предприятие и донесоха подаръци. Всичките пакети бяха раздадени на децата. Нито едно от тях не бе забравено.

Таня също получи подарък. Тя го стискаше здраво и с нетърпение очакваше времето, когато щяха да ѝ позволят да го отвори. От него така ухаеше на шоколадови бонбони, хрупкави вафли и …. на мандарини.

„О, мандарини, – помисли си радостно Таня. – опитах ги само веднъж …..бяха толкова сочни и вкусни“.

За миг тя забрави за своите незгоди. Струваше ѝ се, че щастието …. са тези мандарини.

Гостите си тръгнаха и децата се прибраха по стаите си. Таня едва бе влязла в спалното помещение, когато я приближи Рада. Тя командваше всички момичета в групата и те я слушаха.

– За новодошлите е твърде рано да ядат сладко, – каза Рада, грабна пакета на Таня от ръцете ѝ и го завъртя във въздуха,  – ще им изпадат зъбите.

Останалите момичета се засмяха. Таня също се засмя, но какво можеше друго да направи, тя бе шокирана и сериозно се изплаши.

Скоро момичетата я забравиха. Те разтваряха шумно пакетите си и показваха една на друга какви бонбони бяха им се паднали. Из стаята се носеше приятна аромат на корите от обелените мандарини.

Таня седеше до прозореца и гледаше навън. Тя не искаше да плаче, но сълзите сами се търкулваха една след друга от очите ѝ.

Когато легнаха да спят Таня започна да си мечтае:
„Ще дойде някой добър вълшебник и ще ме отведе оттук, далече от този мръсен град, от това мрачно сиропиталище, от дракащите се и крещящи деца“.

На сутринта Таня се събуди. Отвори шкафчето си и замръзна на място от изненада. Там имаше шест бонбона и цели три мандарини.

Таня вече е голяма жена, но и до сега си спомня за добрата ръка, която ѝ бе доставила толкова радост, в онази сутрин, когато тя се чувстваше отхвърлена и нещастна.

Животът му съвсем не бе лек. Баща му беше учител по природознание в училище. И като син трябваше много да се старае, за да не го излага. Йосиф обичаше науката. Той се стараеше да запомни латинските названия на растенията и животните.

Йосиф и баща му допълнително се откъсваха от света чрез своите хобита. Двамата колекционираха марки, което бе своеобразен начин да пътешестват без да напускат дома си. Те се увличаха по звездите, небесните явления, тревите, дърветата, птиците и всевъзможни насекоми, които набождаха с карфици върху картон.

Случваше да излизат през зимата с лопати, за да изкопаят някое замръзнало в калта на мочурището земноводно. През лятото създаваха изкуствени терени за животни, като ги наблюдаваха и си водеха бележки.

Сестра на Йосиф, Жана му помагаше да събира образците си в буркани. Тя бе научила няколко латински наименования, за да му достави удоволствие.

Жана наричаше земноводните, които събираха „кално създания“, защото когато заваляваха поройни дъждове, те изпълзяваха кални от влажните пукнатини на почвата.

За тези същества дядо им разправяше:

– Според монахините тези кални създания са посланици на грешните души. Те са изпратени от самия дявол. Адът гъмжал от тях.

През това лято Йосиф и баща му изкопаха с лопати и кирки дълбоко езерце в задния двор. Годината беше доста влажна и ямата се напълни бързо с вода.

По край брега на новия водоизточник засадиха върби и тръстики. В езерцето добавиха жаби и саламандри, които пренесоха с кофи.

Но Йосиф бе силно разочарован:

– Къде изчезнаха саламандрите? Дори и да намеря някой, не мога да наблюдавам дейността му.

Една вечер Йосиф задигна комплекта на баща си за дисекция. Картонената кутия съдържаше скалпел, пинсети, карфици, предметно стъкло, шишенце с хлороформ и тампони. На капака ѝ имаше диаграма на разрязана жаба, върху която бяха обозначени вътрешните ѝ органи.

Баща му мразеше дисекциите.

Йосиф внимателно подреди инструментите на перваза. Извади изпод леглото буркан, в който имаше тигров саламандър.

Жана му светеше със свещ. Йосиф сряза корема на саламандъра и разкри лепкавата каша от вътрешностите. Виждаха  се плетеници от тръбички, пълни с прозрачна слуз.

– Тъкмо се е канел да си пусне сперматофора – капсула със сперматозоиди, – каза със страхопочитание Йосиф, докосвайки някаква малка бучица.

Зад вратата се чуха стъпки. Жана бързо духна свещта.  Баща им влезе и строго каза:

– Никакви свещи! Може да стане пожар. Жана, дай я!

Тя му я подаде неохотно.

– Излизайте веднага от там и си лягайте, – нареди баща им.

На другата сутрин Йосиф откри, че саламандъра е оживял. Размотавайки вътрешностите си животното се бе опитало да избяга, въпреки че Йосиф бе забол с карфици частите му към мекото дърво на нощното шкафче.

Следата водеше към перваза, където саламандърът притиснал муцуната си към мрежата бе умрял.

Този ден Йосиф зарови кутията с инструментите заедно със саламандъра. Докато затрупваше с пръст посивялото телце, тежко въздишаше, но нищо не каза.

На Йосиф му трябваше цяла година, за да изрови инструментите и отново да се заеме с дисекция на животните.