На една ограда били написани лоши думи. Много хора минавали от там.

Едни се смеели, а други, които имали съвест, отвръщали погледа си от надписа. Хубаво било, че децата все още не разбирали всичко.

Оградата се засрамила. Вдигнала поглед към небето и се помолила:

– Изгори ме по-добре, отколкото да търпя това …… съвестно ми е такава да стоя пред хора.

Небето потъмняло. Вятърът довял буреносен облак. Страшна светкавица разкъсала небето и завалял силен дъжд.

Когато бурята отминала, всички видели, че оградата си стои на мястото, но вече била чиста. Дъждът бил изтрил само лошите думи.

Мълнията ударила дома на този, които бил написал думите на оградата. Той по чудо останал жив.

Тази забележителност на Нова Зеландия за съжаление е вече изгубена…..

Розовите и белите тераси са се смятали за чудо на природата, докато не били напълно унищожени от вулканично изригване на Таравера през 1886 г.

Геотермалната вода, съдържаща голямо количество силициев агломерат, постоянно течала от два гейзера, разположени на брега на езерото Ротомахана.

Водните каскади падали надолу по склона на хълма и оставяли дебели отлагания на бял и розов кварц, които оформяли тераси във водоема.

Белите тераси били по-големи и красиви, но в розовите хората можели да се къпят.

Много хора смятали розовите и бели тераси за „осмото чудо на света“.

Сега са останали само спомените за тях.

Независимо дали ни харесва или не, лятото свърши, помаха с ръка и се отправи към далечните топли краища, за да си отспи и да се приготви за следващата година.

Смени го поетичната и философска есен. Величествена и тайнствена, със своите очарователни преобразования, променливи настроения, ярки и разноцветни листа, настинки и меланхолия.

Това е време на сбогуване и нови срещи, завършване на отдавна започнати неща и напълно луди инициативи.

Време, когато ни спохожда чувството за преходността на живот ….. и започваме да го ценим още повече.

Трябва да се наслаждаваме на всеки миг от есента и непременно да запазим преживяните емоции на фотолента.

Есента превръща познатите маршрути във вълшебни пътечки. Добавя към добре познатите ни пейзажи капчица чудо.

Есента събира последната реколта от полето.

Нейното дишане се усеща в променливите ветрове.

За нея не подхожда просто да кажеш:

– Есента е „красива“, защото тя е „царствена“.

В нея усещаме, че студовете са неизбежни. Есента ни кара да се отнасяме към нея философски.

Тя ни кани да запалим огън и да бъдем всички заедно, защото щастието не зависи от сезона и времето, то е вътре в нас.

Откакто се помнеше, Велинов винаги бе обичал света около себе си. Не градовете, магистралите и изкуствените канали в родината си, а природата, вятъра, морето и земята.

Като малък, той прекарваше часове, загледан в движението на облаците, преминаващи над дома му. За него нямаше нищо по-хубаво от земята, на която живееше.

Беше деветгодишен, когато разбра, че тази земя е отнета от Северното море. Учителят му гордо обясняваше:

– Нашата родина е отвоювана. По бреговете бяха построени диги и бентове, за да може изобилстващото с живот морско дъно да бъде пресушено, култивирано и обработено. Това е чудо на човешката изобретателност и непримиримия човешки дух.

Дълго време младият Велинов смяташе, че създаването на родината му е една умишлена кражба от природата.

– Как може нещо да бъде отвоювано, когато нямаш право върху него? – питаше се често той.

Когато навърши десет години, осъзна, че едно от най-великите инженерни постижения е ограбване на природата заради човешката алчност.

Често го чуваха да казва:

– Хората нямат право да вършат това. Природата не би могла да ги спре и да се защити, докато човечеството я погубва.

За това Велинов посвети живота си на борбата за възстановяване на природата. Искаше да сложи край на непрестанния стремеж на човека да унищожи планетата си.

Тогава беше твърде млад, за да се включи във възникналото движение на зелените, което беше на мода в Европа, но стана природозащитник в колежа, докато изучаваше как да се опази околната среда.

Младостта му не се пречупи при стълкновенията с полицията. Той бе опитал не една атаки със сълзотворен газ. Активно участваше в среднощните непрестанни обсъждания и разисквания относно въпросите за запазване на природата. Сътрудничеше при отпечатването на нелегални вестници, в които се защитаваше природата от посегателството на човека.

Велинов имаше желание да бъде сред бунтуващите се студенти. Всички смятаха, че ще стане преподавател, след като получи докторската си степен, но го изхвърлиха от академичните среди, защото продължи природозащитната си активност.

Велинов вече не изпитваше огорчение, че са го отстранили, защото това го отведе в нова организация за защита на природата. Ако бе продължил да преподава, нямаше да създаде организация подобна на „Грийнпийс“.

През 1784 г. Chunosuke Matsuyama и още 43 души се отправили от Япония към островите в Южния Пасифик, за да търсят съкровища.

По време на плаването им корабът се натъкнал на риф, а скоро след това потънал.

Търсачите на съкровища се оказали на необитаем остров без храна и прясна вода. Те успели да намерят само няколко кокосови орехи и малко раци.

Matsuyama осъзнал, че са обречени на бавна смърт, за това взел парче тънка кора и изрязал на нея съобщение, в което се разказвало за тъжната им съдба.

Известието той поставил в бутилка, която по чудо се била запазила и я хвърлил в океана.
Никой от тях не се спасил и те завинаги останали на този остров.

Бутилката плавала в океана много години. През 1935 г. я намерили моряци  в близост до селището Hiraturemura, където се бил родил Matsuyama.