Живко живееше в импровизирана палатка близо до гарата. Той е на 65 години, но няма свой дом. Не общуваше с никого, но и хората го отбягваха. Целия бе в дрипи и кал. Лицето му бе мръсно и неприветливо, само сините му очи сияеха, сякаш се усмихваше с тях на всеки.

Веднъж го заговори Васко багерист от новия строителен обект.

– Здравей приятел! – поздрави го Васко.

Живко се изненада от поздрава, но не го показа, само смънка:

– Хм.

– Сам ли живееш тук, – посочи скъсаните парцали намятани върху някакво скеле от клони.

Живко вдигна очи и погледна непознатия:

– Тебе какво ти влиза в работата! – сопна се скитника.

– Мога ли с нещо да ти помогна? – Васко опита още един път контакт с „дивия“ мъж.

– Аз се оправям …., – запъна Живко, сякаш отдавна не бе говорил, – но тук наблизо живее една бездомна жена, тя има нужда от храна, дрехи и лекар.

– Ще ме заведеш ли при нея?

Живко недоверчиво го изгледа, но когато срещна прямия поглед на Васко, само кимна с глава и тръгна напред.

Вървяха около двадесет минути, стигнаха до някаква дупка изкопана в земята. От вътре се чуваха стонове и охкания.

– Може ли само да погледна? – попита Васко.

– Хм….да, – изръмжа като животно Живко, – да не си посмял да ѝ направиш нещо ….. ще си имаш работа с мен….. Повече от година се грижа за нея, никой не искаше да ѝ помогне, – въздъхна Живко.

Васко извлече от влажната дупка, лекото като перце тяло наподобяващо на жена, увито в парцали. Той закрачи към близката поликлиника понесъл необичайния си товар. Скитникът вървеше на две крачки след него, като от време на време промърморваше нещо недоволно.

Скоро стигнаха . Васко предаде изтощеното тяло на жената на дежурния екип,а след това се обърна към Живко:

– Погрижете се и за него, цяло чудо е, че още е на крака….

Скоро двамата бездомници бяха прегледани и им бе предписано лечение. Умиха ги, облякоха ги и ги нахраниха.

– Как попадна на тях? – попита го приятелят му Горан.

– Видя ли скитника,той няма нищо, но е бил като ангел за тази изоставена жена. Грижел се е за нея колкото е можел, но хората са го отблъснали, вместо да го изслушат и разберат. Лесно е да се правят прибързани заключения за някого, само по външния му вид, мястото, където живее и начина, по който говори.

– Да, по плодовете им ще ги познаем, – кимна в съгласие Горан.

вечер, родители, апарат, топчици, морфин, жици, щипки, действителност, чудо, Ана бе само на година и пет месеца месеца. След менингита поличи инсулт и бъбречна недостатъчност.

Детето бе в болницата и в кома. Към него бяха включени машини, които поддържаха живота ѝ.

– Това не е Ана, а само тялото ѝ, което не може да диша самостоятелно, – каза лекарят.

– Това означава ли, че дъщеря ми е мъртва? – С насълзен очи попита Людмила, майката на момиченцето.

Лекарят само кимна с глава.

– Тогава нека нейните органи да послужат на някой друг, – каза тъжно бащата на момиченцето.

Така бе взето решение, Ана да бъде изключена от поддържащите я машини, а органите ѝ да се дадат за трансплантация.

За последната вечер, която родителите на Ана щяха да прекарат с нея преди да я изключат от апаратите, които поддържаха живота ѝ, майка ѝ купи топчици, които малката ѝ дъщеря толкова много обичаше.

Започнаха да изключват апаратите, лампите угаснаха. На момиченцето биха морфин.

Людмила прегърна освободената от жици и щипки Ана. Струваше ѝ се, че това е някакъв сън, а не действителност.

– Ана, ти знаеш колко много те обичаме, – Людмила вярваше, че дъщеря ѝ я чува…..

Детето бе толкова топло. Който и да я погледнеше, ще реши, че само е заспала.

Людмила целуна дъщеря си. И стана чудо. За изненада на лекарят и медицинския персонал момиченцето започна самостоятелно да диша.

Множество очи се насълзиха от възторг и радост.

То беше толкова слабо и малко, че Юлия се боеше дали ще оцелее. Това бе подарък от приятелката ѝ Вера.

Пухената топчица, която Юлия държеше в ръцете си, бе най-малкото сред своите братя и сестри, но тя си избра него. Струваше ѝ се съвсем безпомощно, а същевременно за нея бе нежно създание, което се нуждаеше от любов и грижи.

Вера я предупреди:

– Този малчо веднага след раждането престана да се храни и загуби доста от тегло си. По-добре си избери някое от другите. Виж ги какви са палави.

Но Юлия не откъсна очи от мъничето. Тя се надяваше да се споразумеят с Мики и той да прояде скоро.

Когато се прибра в къщи Юлия опита да подмами Мики с избраната от нея вкусотия, но котенцето остана безучастно.

Следващите дни минаха в уговаряния и молби, но Мики само я гледаше тъжно и не пристъпваше към храната.

Най-накрая Юлия се ядоса, хвана здраво котето разтвори му устата и насила се и опита да вкара храна в нея, но Мики с невероятна сила се отскубна от нея и се скри под масата.

Тя се наведе и седна срещу него. Двамата дълго се гледаха. След това по някакво чудо стигнаха до някакво мълчаливо съгласие и Мики пристъпи към паничката.

Котето я огледа внимателно, сякаш избираше какво точно да си хапне. След много „умуване“ все пак се престраши и захапа едно малко парче.

Постепенно Мики започна да се поправя.

Скоро вялата космата топчица, се превърна бързонога изпълнена с енергия сила…. Мики стана разкошен пухкав котарак.

Юлия едва го вдига вече, но не се бе отказала още да го държи на ръце.

Когато го наблюдаваше, тя казва на тези, които са край нея:

– Никога не трябва да се предаваш и да се отказваш да помагаш на по-слабите. Достатъчно е, да им вдъхнеш малко вяра и да подкрепиш надеждата им.

Човекът изглеждаше зъл, ядосан, безразличен към всички, съвсем непознат, но именно той протегна ръка за помощ на вас или ваш близък.

Навярно сте имали случай, когато сте губели надежда, защото не сте се надявали от някъде да дойде помощ, но въпреки всичко тя идва.

Бог действа чрез хората. Той смекчава сърцата им и ги подбужда на съвсем непознати люде да се притичат на помощ.

Може би ако не тази година, то непременно през следващата, ще станете причина за истинско чудо в живота на някого!

Любовта на Бога това е нито повече, нито по-малко от Голгота, а любовта на Бога изписани на кръста и никъде другаде.

Единственото основание, поради което Бог може да ни прости, това е кръст на нашия Господ.

Прошката не означава, че ние просто ще се спасим от ада. На нас ни се прощава, за да се съединим и слеем с Бога в Христос.

Чудото на Изкуплението се заключава в това, че когато съм съвсем не свята, Бог ме превръща в подобие на Себе Си, включвайки в мен нов Дух, Духът на Исус Христос.