За да помогнеш на хората, не е нужно да похарчиш милиони за благотворителност или да обиколиш целия свят, оказващ помощ на хора в неравностойно положение.

Доброто може да се прояви и в най-обикновените ежедневни дейности на човека. Много хора искат да помогнат на нуждаещите се, но не знаят как да го направят.

Група граждани в един град решиха да направи един необичаен експеримент. В най-оживеното място на града си поставиха табло, на което прикачиха множество едно доларови банкноти.

Най-отгоре на таблото поставиха надпис:

„Вземете колкото ви е нужно. Нямаме нищо против, ако искате да прикрепите още банкноти към таблото“

Наблизо поставиха камера, която заснемаше реакцията на минаващите от там. Някои взимаха по някой долар от дъската, но повечето закачаха там свои пари.

След 45 минути сумата се бе удвоила, а съвсем скоро след това цялото табло бе покрито с банкноти и нямаше вече място къде да се закачат нови.

Край таблото мина и един бездомник. Той не взе нищо. Един от групата, която провеждаше експеримента, отиде при клошара и го попита:

– Нима нямате ли нужда от пари? Видях, че не взехте нито една банкнота.

Бездомният човек му се усмихна и каза:

– Днес съм сит, а тези пари днес могат да послужат на други, които са в нужда. Не съм алчен. Радвам се, че такова нещо се случва в нашия град и това ми е достатъчно. Може би утре, когато наистина се нуждая и аз да се възползвам от тази помощ.

Край нас живеят много добри и отзивчиви хора. Не се съмнявайте в това, дори описаният случай да ви изглежда като приказка за нашата страна.

Иван Маджаров се връщаше от риболов. До него вървеше вярното му куче.

Изведнъж Иван забеляза движение в леда и си помисли: „Вероятно е паднал някой рибар“.

Той хукна със всичка сила, за да се притече на помощ на нещастника. Преминавайки половината път до потъващия, Иван разбра, че в капана на леда е попаднал не човек, а лос. Животното бе пропаднало в дупка, образувала се в леда. Вероятно се бе борило и ритало, но явно бе замръзнало.

Иван бързо звънна на жена си,

– Обади в спасителната служба, тук се бори за живота си, пропаднал в леда лос.

След това се обади и на баща:

– Донеси ми здрава връв и брадва. Лост се е заклещил в леда и не може да се измъкне.
Сътрудниците по спешни случаи се отказаха да спасят животното. Тогава Иван си направи ласо. Едва на третия път успя да го нахлузи на врата на животното.
Започна да го тегли. Животното се обърна по гръб и предните му копита се оказаха на здравия лед. Така мъжът успяха да го издърпа на около двадесет метра от дупката в леда. Близо до брега леда под животното се пропука отново, но този път не толкова опасно, че да потъне.

След като го извлече лосът, животното  легна спокойно. Очевидно бе малко зашеметено.

Животното бе много измръзнало и силно се тресеше. Иван започна да го разтрива, за да го стопли.

Стана забавно, когато мъжът седна, а животното положи глава на коляното и започна да пръхти. Явно всичко разбираше.

Скоро лосът окончателно дойде на себе си и се изправи на крака. Иван сряза връвта, с която го бе теглил. Лосът тръгна към вътрешността на острова, а кучето на Иван го съпроводи около 50 метра, след което се върна при стопанина си.

Двамата човекът и кучете бяха доволни, те бяха спасили един давещ се в ледената вода.

Не трябва през цялото време да се държиш в ръце, иначе в доста труден момент ще се съкрушиш, ще бъдеш смазан и съсипан.

Човек не може постоянно да бъде силен. Той не може през целия си живот да крие тъгата си и преживяванията си.

Трябва да дадем простор на чувствата си. И това е моментът, когато сълзите  ни освобождават от нервно напрежение и отрицателни емоции.

Запомнете, че да плачеш е полезно за здравето.

Сълзи донесат облекчение и това е първата стъпка към промяната. Сега остава да признаем чувствата си и да им даде воля, а след това да ги пуснем.

След като поплачем ние се успокояваме, отпускаме и по-лесно оценяваме нещата, след което взимаме по-правилни решения.

За това не се стремете да изглеждате до толкова силни, че да си забранявате да поплачете.

Сара от известно време се бе заела да учи езика на глухонемите. По цял ден переше ръце, съпроводена от усмивките и болезнените подигравки на близки и приятели.

Тя работеше в малък магазин и мечтаеше за времето, когато ще влезе някой глухоням да пазарува при нея и тя ще го обслужи, все едно в него няма нищо особено, което да го отличава от останалите хора.

Приятелката ѝ Лора казваше:

– Един здрав човек, никога не би разбрал инвалид. Има ли смисъл да се стараеш толкова?

– Обществото не дооценява как се чувстват такива хора, – казваше Сара. – Те имат нужда от разбиране и подкрепа. Бих искала да окажа помощ някой без крайник или лишен от слух, очи, ….

Един ден  мечтата на Сара се сбъдна. В малкото магазинче влезе младеж. Той пристъпи малко неуверено и притеснено към нея. Извади от джоба си смачкан лист и се приготви да обясни на продавачката какво иска.

Но изведнъж Сара вдигна ръце и заговори с него на езика на жестовете. Младежът остана поразен., но и радостен, че се е намерил човек, който го възприема като останалите, без недостатък.

Докато младежът пиеше кафе, Сара му подаде бележка. В нея бе написано:

„Научих езика на жестовете, за да можете да се чувствате тук добре, както всички останали хора, които пазаруват при мен“.

Какъв ли щеше да стане света, ако всички мислеха и постъпваха като Сара.

Най-важните неща  се изказват трудно. Докато са в главата ти, те изглеждат необятни, но облечеш ли ги в думи, се превръщат в съвсем обикновени, като че ли незначещи нищо неща.

Те отразяват истинската ти същност, но ти го държиш далече от другите, защото не искаш да се разкриваш на всеки. За това ги пазиш като съкровище, което биха ограбили от теб.

Трудно разкриваш душата си, защото в повечето случаи оставаш непонятен.

Така тайната ти остава заключена в теб, не защото не можеш да я разкажеш на някого, а поради отсъствието на човек, който да те изслуша и разбере.