Никола бе вдигнал ръце и арогантно настояваше:

– Ако добрите ми дела надделяват над лошите, Бог по някакъв начин е длъжен да ги приеме.

Крум само поклати глава и попита:

– Какво носят такива като теб вместо жертвата на олтара?

– Добри дела, морал или филантропия, какво друго? – повдигна рамене Никола. – Това малко ли е?

– Нали няма прощение на греха освен чрез проливането на кръв? – повдигна въпросително вежди Крум.

– Кръв та кръв, какво си се захванал за нея? – размаха възмутено ръце Никола.

– Много хора не искат да дойдат на мястото на жертвоприношението, Кръста на Исус Христос, – отбеляза Крум, – защото той ги изправя пред собствения им грях и ги осъжда. Напомня им, че небесната порта е затворена за грешниците.

– Ако спазваш определени правила …., – започна неуверено Никола.

– Човек не може да се оправдае чрез закона, – наблегна на думите си Крум.

– Тогава как? – присви очи Никола.

– Кръвта на Исус е достатъчна, за да прости всеки грях. Тя очиства съвестта ни от дела, които водят към смърт.

На Матьо бе доставено огромно количество храна в дома му.

Не, човекът нямаше парти, нито някакъв празник.

Тогава какво се бе случило?

Матьо бе оставил сина си Еди да играе с телефона му преди лягане.

Момчето се бе съблазнило да получи голяма награда, ако поръча храна от няколко ресторанта.

Когато ядосаният Матьо влезе в стаята на сина си, Еди се скри под одеялото си.

– Защо го направи? – крещеше разярен Матьо.

– Бях гладен, – плахо отговори шестгодишното момче.

Така апетитът и незрелостта на Еди доведоха до много скъп резултат.

Когато сме изкушени и желаем нещо, вместо да позволим на нашите апетити да ни доведат до скъпи грешки или грях, нека се обърнем към нашия небесен Баща, защото единствено Той може да насити гладната ни душа „с блага“.

Митко седеше в стаята си и размишляваше.

При него влезе баща му и го попита:

– Какво те измъчва толкова?

Момчето въздъхна и попита:

– Каква е разликата между гняв, враждебност и агресия?

– Когато човек е ядосан на някого, той изпитва моментно чувство на недоволство към него, – започна да обяснява бащата. – В идеалния случай гневът го предупреждава за проблем. До тук всичко е в границите.

Митко сбърчи вежди, но нищо не каза, а баща му продължи:

– Враждебността е неразрешен гняв, който се превръща в желание за нараняване, наказание или отмъщение, а агресията е враждебност, прераснала в действие. За това трябва да се справиш с гнева си преди да прерасне до враждебност или агресия.

– Това означава, че вкорененият гняв е ферментирал във враждебност и е прелял в агресия, – започна да разсъждава на глас Митко.

– Така е, – съгласи се бащата. – Освен това експлозивния гняв е безсилен да повлияе на промяната във взаимоотношенията. Той може да осигури временно освобождение на измъчените емоции, но това не оправя нещата спрямо другия.

– Какво да правя ако някой ме дразни? – Митко погледна безпомощно баща си.

– Прояви самоконтрол или се отстрани веднага от този човек, – посъветва го бащата. – Враждебността и агресията само усложняват проблемите!

– Трудно ще се въздържа, по-добре да се отдръпна, – констатира Митко.

Бащата разроши косите на сина си и добави:

– Гневът те прави по-малък, а прошката ти помага да израснеш и да се промениш.

Стойко за първи път се качваше в самолет, но това съвсем не бе стабилна машина.

При най-малкият порив на вятъра се накланяше заплашително, а при по-силен очакваш да се разпадне по шевовете.

Стойко не можеше да се настани удобно.

Все си мислеше:

„Ще се разбием някъде! Това е пълен ужас!“

Той се въртеше. Гледаше уплашено надолу и здраво стискаше седалката под него.

Сякаш това щеше да помогне!

На пилота му стана неприятно, да гледа, как този млад човек се гърчи от страх.

Погледна Стойко и извика, мъчейки се да превъзмогне шума от самолета:

– Няма да срещнем нещо, с които не мога да се справя. Довери ми се, аз управлявам този самолет от години. Независимо, че е толкова стар и често ремонтиран, в моите ръце е надежден.

Ако Бог ви каже същото:

– Довери Ми се.

Бихте ли поверили живота си на Него?

Ние планираме начина, по който искаме да живеем, но само Бог ни прави способни да го направим.

Валери бе навел глава и тихо говореше сякаш на себе си, въпреки че до него седеше Марин:

– Много хора играят роли, които не са техни, – въздъхна той. – Стараят се, упорстват, но ползата е малка.

– Ролята ти се налага от детството, – включи се и Валери.

– Ами ако човек избере грешната роля? – поклати глава Валери. – Може да бъде смел пътешественик, учен – пионер, да допринесе нещо за децата, да прояви творчество или просто да създаде семейство …..

– Ако човек е отговорен, – наблегна на думите си Марин, – изпълнява ролята си, както трябва.

– Има много, които се стараят. Опитват се да бъдат майстори, но все нещо не им достига, – махна с ръка Валери.

– Представи си, минават 40-50 години и ти осъзнаваш каква трябва да бъде ролята ти, – усмихна се сякаш на себе си Марин. – И как става това? Просто филмът на живота се е променил. Обстоятелствата са се изменили, а това те подтиква към размисъл.

– Какво правиш? – попита Валери и си отговори сам. – Променяш, отново избираш.

– А може ли това да стане? – усъмни се Марин.

– Филмът още не е свършил, – плесна с ръка по коляното си Валери. – Тогава започваш, различен от досегашния сценарий, в който си играл.

– Какво е нашето призвание? – повдигна вежди въпросително Марин.

– Може би трябва да питаме по-знаещите или тези с по-силни усещания, – предположи Валери.

– По-добре е да попитаме за това Създателя си, – предложи Марин. – Само Той може да ни даде друг, но много по-добър живот.

– Когато намерим истинските си роли в този живот, – добави Валери, – другите ще го забележат. За да покажеш талантите си трябва да намериш своето място във филма на живота.

И двамата се умълчаха.

Може всеки от тях да преценяваше своята роля в този живот.