През последните 157 години часовникът на „Биг Бен“ редовно звъни на всеки четвърт час и отдавна е неразделна част от градската атмосфера.

За цялата си история „Биг Бен“ е замлъквал само три пъти: по време на Първата световна война; през 1965 г. по време на погребението на Уинстън Чърчил и през 2013 г.  и изпращайки в последното пътуване „Желязната лейди“ Маргарет Тачър.

През следващите няколко години жителите и гостите на Лондон няма да могат да се насладят на една от най-великолепните гледки на британската столица. Известната кула на Уестминстърския дворец, по-известен като Биг Бен, ще бъде затворена за дълго поради възстановяване.

Работата засяга не само самата кула, но и нейния световно известен часовник. По-специално, напълно ще се възстановяват всичките четири циферблата и механизмът за звънене, състоящ се от една голяма звънец (нарича се Биг Бен) и няколко малки.

Часовникът не се планира да спре, циферблатите ще затворят един по един, но гласовете им лондончани няма да чуят до края на реставрирането, т.е. до 2021 г.

Срещу толкова дълго мълчание, символ на столицата били дори членове на Британския парламент, начело с министър-председателя, Тереза Мей, но те са били принудени да се съглася с аргументите на реставраторите.

Така че, през следващите четири години, лондончани ще трябва сами да следят за времето и да си спомнят мелодичния звук на камбаните от Биг Бен.

Между другото, часовниковата кула на двореца Уестминстър от 2012 г. насам официално се нарича „Кулата на Елизабет“ в чест на сегашната жива кралица.

Потокът от време е илюзия, малко е вероятно учени и философи да не се съгласят с това.

Причината за илюзорността е видима, ако спрете и се замислите, какво изобщо означава това „потокът от време“?

Когато казваме, че нещо тече като река, имаме предвид, че част от тази река в някакъв момент е на друго място спрямо момента в миналото. С други думи, тя се движи във времето.

Но времето не може да се движи във времето, времето си е време.

Много хора погрешно започват да вярват, че времето не тече, че няма време, че то не съществува. Това е глупост.

Времето съществува. Ние го измерваме с часовник. Часовникът не измерва потока от време, той измерват интервалите от време.

Естествено, има интервали от време между различните събития. Това са тези, които се измерват с часове, минути и секунди.

Пътят беше неравен и с много дупки. Младежите унило гледаха нищо не разкриващият им се пейзаж и мълчаха. Само шофьорът Стайко си подсвиркваше. Той лесно не се предаваше и каквато и ситуация да възникнеше, все ѝ намираше колая.

За да разведри умърлушените младежи Стайко наруши мълчанието:

– Та в Котел сте учели. Чувал съм, че там надуват кавали, гайди, други стържат на гъдулки, а трети думкали на тъпани. Навярно хората от Котел не могат да спят от шумотевицата, която дигате в училището.

– Чичо Стайко, ти знаеш ли какво е това кавал? – каза явно засегнат Тодор.

– Куха пръчка с дупки, – шеговито обясни Стайко.

– Ами гуслата? – Тодор взе инструмента до себе си и опъна една от струните.

– Тумбеста коруба с опнати жици, – засмя се Стайко. – На кавал при нас свирят овчарите, а на гъдулка, тия дето водят  мечка след себе си на синджир.

– Ей тая пръчка с дупки, както я нарече, – назидателно почна Тодор, – е уникален инструмент. Това е цяло съкровище, пълно със тайни.

– Да започнем от там, където се надува, – намеси се Развигор. – Виж как са скосени ръбовете. Тънкото придава един шушнещ звук. Той съпровожда звука, който се получава от колебанията на въздуха вътре в инструмента.

– Височината на вътрешните звуци се определя от съкращаването или удължаването на стълба въздух вътре, в кухината, – допълни Тодор.- Това става чрез отверстията. Вдигнеш пръст, получава се един звук, притиснеш отверстието – друг.

– А тембърът на звука идва от дължината, – не остана назад и Росица. – Кавалът е с един тембър, свирката с друг и т.н.

– Браво бе, юнаци, – възкликна Стайко, – вие направихте пълна аутопсия на това потъмняло дърво! До колкото можах да разбера от обясненията ви, в кавала има въздух, който не е надут.

– Много добре, чичо, – засмя се Развигор, – много бързо схващаш. Ще те вземем в нашето училище. А на какъв инструмент ще свириш?

– На дудук, на какво друго, – бързо отговори Стайко. – То и в него има не надут въздух. Май, че в гайдата има най- много такъв въздух.

– Вярно е, – засмяха се и тримата младежи.

– Но, – добави Тодор, – само в надутата гайда.

– Добре де, ами гъдулката, нали в нея няма надут въздух, – заинтересува се Стайко. – тогава как свири?

– Овално издълбаният корпус, – започна да обяснява Тодор, – е затворен с мембрана, върху, която лежи една струна. Над нея са изпънати „жиците“, както ти ги наричаш. Те имат различна дължина и са различно опънати, Звукът от тях се извлича с лък.

– Освен, че струните крият различни звуци, – обади се Росица, – само с докосване на пръстите на лявата ръка, те се дообогатяват.

– Така се получава симфония от звуци, с тембър, придаден от мембраната, – довърши поясненията си Тодор.

– Обясняваш като истински даскал, Тодоре, – засмя се Развигор.

Тодор разроши косата на приятеля си и го тупна по рамото:

– Нали и ти си бил в час и си слушал, защо тогава ти не обясни на човека?

До кавга не стигнаха, защото вече бяха спрели пред дома на Стайко. Развеселени слязоха от колата и се упътиха към стария вратник, който от два дена никой не беше отварял. Предстоеше им едно интересно гостуване……

Сред зейналата празнина, от отсечени дървета, ме налегнаха мрачни мисли.

Колко много години ще трябват на тази гора, да заличи раната, която ѝ е нанесена за броени часове?

Много от нас може би няма да ги има, когато над прерязаните дънери ще се извисят отново високи дървета, които ще възстановят величествените си корони.

Природата  бавно и търпеливо, без да престава, упорито възстановява това, с което минаващият през нея човек я наранява и загрозява. Тя е великодушна, но последствията са пагубни за нас.

Приема капризите ни, но ни наказва за опустошенията, които без да се замисляме, ѝ нанасяме.

Лорен Руотоло от Ню Йорк се родила с рядко заболяване, поради което костите ѝ започнали да растат ненормално и станали много крехки.

Когато Лорен станала на 5 години, лекарите я посъветвали да използва инвалидна количка, но смелото момиче отхвърлило този съвет и вместо това започнало по няколко часа на ден да се занимава с лечебна физкултура.

41 годишната жена и до сега отхвърля съветите на лекарите, и се стреми по всякакъв начин да запази своята мобилност.

Въпреки крехките си кости, тя всеки ден прави дълги разходки и не може да си представи своя гардероб без любимите си обувки на високи токчета.