Хари докосна рамото на Здравко и той веднага отвори очи. Погледна часовника си. Наближаваше десет часа. Лъчите на слънцето мудно се показваха зад облаците, но времето бе приятно.

– Доктор Симов има вече резултати от тестовете, – каза Хари. – Мисля, че трябва да ги чуеш.

– Открихте ли с какво биологичното оръжие е действано?  – попита Здравко и се изправи.

– Да, – каза малко нервно Хари. – Вярно е, че това са предварителни тестове, но това, което са открили е обезпокояващо. Изправени сме срещу много опасно нещо.

– Бактерия ли е или вирус?

– Нито едно от двете. Активните агенти в онези съдове, които открихме, са приони. Знаеш ли нещо за тях?

– Много малко, – каза Здравко. – Мисля, че ги смятаха за причинители на  болестта „луда крава“.

– Да, но освен нея съществуват и много други, – въздъхна Хари. – Прионите са слабо изучени. Знае се, че са съставени изцяло от белтък. Общото между всички болести причинени от приони е, че имат гибелен край. Тези които сме намерили действат още по-катастрофално, последствията им са убийствени. Доктор Симов каза, че до сега не е виждал такава форма.

– И с какво е по-различен този прион?- попита нетърпеливо Здравко.

– Начинът, по който действа е доста коварен. Напада само онези протеини, които свързват клетките в човешкото тяло. Те са безвредни за животните. Доктор Симов е изпробвал агента срещу мишки и плъхове, но те са останали невредими, а човешките протеини са атакувани яростно.

– Какво точно става, когато тези приони  нападнат човека? – полюбопитствува Здравко.

– Те разрушават протеините и тъй като няма какво да държи клетките те се пръскат.

– Нищо ли не остава от човешкото тяло? – подскочи изумен Здравко.

– Единствено скелета остава незасегнат, защото костната тъкан е минерализирана.

Здравко си спомни за пилота на самолета, който бе крещял по микрофона:

– Ние се топим …..

Те не бяха се разтопили, а просто се бяха разпаднали. По-късно бяха открили само костите им, които се въргаляха край останките от самолета. .

Спартак Мишулин получил ценен подарък – златен часовник.

Отишъл в ресторанта, където се събирали артисти и кинодейци, за да види там някой познат.

В ъгъла на заведението видял А. Панкратов-Черния. Мишулин не могъл да се сдържи и отишъл да се похвали:

– Ето, братко, получих ценен подарък. Златен часовник!

– Не може да бъде! – казал Панкратов-Черния. – Я покажи!

– Ето гледай, но само на моята ръка. Страхувам се да сваля такава скъпа вещ.

– Той целият ли е от злато? – позаинтересувал се Панкратов-Черния.

– Абсолютно.

– Невероятно! А стрелката показваща секундите и тя ли?

– Разбира се! – с гордост отговорил Мишулин, любувайки се на часовника си.

– Слушай, дай с тази стрелка дето показва секундите да си купим водка и да се почерпим по случая, за какво ти е нужна тя? – неочаквано предложил Панкратов-Черния.

Шведски учени са сравнили загубили зрението си риби от дълбоките пещери в Мексико и техните зрящи роднини плуващи близо до повърхността на водата. Те установили, че слепотата икономисва на животното от 5 до 15 процента от общото потребление на енергия.

Отказът от енергия компенсира липсата на ресурси при екстремални условия.

Изследователите са работили с индивиди от популацията на мексиканската сляпа тетра, която се ориентира в тъмнината с помощта на страничните линии. Те са много чувствителни към вибрациите на водата.

Зоолозите обърнали голямо внимание към този участък от мозъка, който отговаря за зрението на тетрата и изчислява консумацията на кислород. Оказало се, че загубата на зрение спестява на рибите от 5 до 15 процента от енергийните разходи, в зависимост от възрастта.

Това откритие е накарало учените да смятат, че зрението е силен ергономичен начин на възприемане. За това много животни забавят развитието и потискат функции като мирис и слух, за да позволят на очите и голям участък от мозъка, да обработват визуалната информация.

При раждането си в пещера тетрата има очи, но с възрастта те се запълват с кожа, докато напълно изчезнат. През 2014 г., изследователите са открили също, че за да спести енергия рибата се е отказала не само от зрение, но също така и от ежедневните ритми или така наречения „биологичния часовник“.

Тишината на заспиващия град успокои Маргарита. Тя стоеше до отворения прозорец и дишаше дълбоко. Затвори очи и видя лицето на любимия си. Той ѝ се усмихваше. Имаше усещане, че е до нея, въпреки че ги деляха хиляди километри.

Нейното сърце принадлежеше на Виктор. Тя бе много щастлива с него. По тялото ѝ премина тръпка, а сърцето ѝ преля от радост и нежност.

Маргарита искаше да запази този миг, за това седна, взе химикалката и реши да изрази чувствата си с думи.

„Любовта променя душата и сърцето на човека по свой начин. За влюбените тя е онова, което е душата за тялото на онзи, когото изпълва….“

Маргарита много пъти се бе питала, как хората пишат? Какво ли ги кара да седнат и да напишат няколко десетки думи? До сега го бе възприемала като чудо, но едва сега разбираше, че всичко е съвсем просто, важното е думите да идват от сърцето.

„Кой е способен да обича? Навярно този, който е добродушен и безкористен. Всеки добър човек е способен да обича….“

Часовникът на градската кула удари полунощ, но Маргарита не го чу. Думите и изреченията се лееха като от само себе си. Това, което бе скрито в душата ѝ, излизаше навън като един непрекъснат поток от знаци.

Остави химикалката и прочете написаното. И все пак това бе чудо. Най-съкровените ѝ мечти и копнежи, всичко, което я привличаше към любимия, бе намерило място на белия лист.

Всеки, който прочете текста, който бе написала, щеше да усети как от изреченията струи любов от сърцето ѝ.

Маргарита се вълнуваше, тя отново взе химикалката и прибави:

„Както огъня, любовта не може да оцелее без развитие. Щом престане да се надява, тя угасва. Любовта не застрашава добрите нрави, тя ги усъвършенства. Който обича, съобразява волята си с желанията на любимия“.

Маргарита бе уморена и доволна, както човек, който добре е свършил работата си. Стана и отиде до прозореца. Небето избледняваше, а звездите бързо угасваха.

Изведнъж ярката светлина на изгрева заля Маргарита и тя се потопи в нея. Облаците хвърляха кърваво сияние над събуждащия се град.

Часовникът на кулата удари полунощ. София се въртеше в леглото и още не можеше да заспи. Мяукането на влюбен котарак, самотно скитащ на покрива, се промъкваше през отворения ѝ прозорец.

София стана, включи нощната лампа и се наведе над „съкровището“ си. Това бе дървено сандъче с наранена тук там дърворезба, в която тя съхраняваше множество събрани думи и изречения.

Всеки път, когато прочиташе нещо интересно от вестник или книга, записваше си го или изрязваше, ако това беше възможно, а след това го поставяше в сандъчето си. Тя запазваше всичко записано, което ѝ се бе изпречило на пътя, внимателно и грижливо, както скъперник  съхранява малкото си спестявания.

Щом се върнеше от работа, изваждаше сандъчето и започваше да препрочита готварски рецепти, пожълтели изрезки от вестници, стари плакати, откъси от романи, театрални сцени и стихове…..

Винаги заключваше вратата, защото я беше страх, че някой ще я изненада, когато се занимаваше с това.

За София четенето беше мания. От думите и изреченията, от всяко късче хартия, тя черпеше нови мисли, откриваше нови светове. Те изникваха пред нея като духа от бутилката.

Така тя се потапяше и бродеше в други, различни от нейния, по-добри светове, бягайки след усилената работа през деня в кръчмата. Това бяха светове изпълнени с тайни и загадки.

Тази вечер пред София не се откри никакво очаровани или вълшебство. Писмените знаци останаха мъртви букви върху стара хартия, който упорито отказваха да разкрият тайните си.

Причината не бе в думите и изреченията, а в самата София. Тя бе объркана. Препрочиташе многократно еди и същ ред, но бе неспособна да разбере написаното, само защото днес през деня Антон ѝ бе направил предложение за женитба.

В това състояние, тя не можеше да заспи. Дали да приеме предложението му? Мисълта да има съпруг събуди у нея приятни усещания.

Женитбата щеше да промени из основи битието ѝ. В живот ѝ щеше да влезе човек, който ще се грижи за нея. Той ще опознае всичките ѝ навици и предпочитания…. София отдавна копнееше за такава близост.

Антон ли бе мъжът, когото бе чакала? София го харесваше. Той се отнасяше любезно и с уважение към нея. Но дали би могла да го обикне? За това тя го бе помолила за известен период от време, в който да си помисли.

Все още се колебаеше, смущаваха я картини от семейния живот на други хора, на които бе станала свидетел.

Така я завари утрото, а през деня я чакаше много работа …..