Кирил Петров бе готов да се откаже. Две години след основаването на църквата, той бе изтощен, обезкуражен и виждаше вече провала в ума си.
– Бях верен, но безплоден, – окайваше се Кирил. – Страстен, но изтощен. Хората намаляват. Въпросите се умножават. Май трябва да напусна.
Бог не бе свършил с Кирил. Той му говореше, но не по начина, по който Петров очакваше.
В тези мрачни моменти от живота си Кирил чуваше само глас, който звучеше разумно и логично:
– Нима Бог те е призовал за това?
А Петров се притесняваше:
– Казах ли „да“ твърде рано или трябва да кажа „да“ отново, но с повече вяра този път?
Бог не бързаше. Той работеше.
В крайна сметка Кирил даде на Бог още една година. Не защото му се искаше, а защото жена му му напомни:
– Имаш призив, не можеш да се откажеш сега.
През тази година нещата станаха още по-трудни. Ключови лидери си тръгнаха. Тишината се сгъсти. Кирил все още постеше, молеше се и казваше:
– Да, Господи.
С течение на времето църквата не просто оцеля, тя се разрасна. От тридесет до над сто души. От избледняваща мечта стана процъфтяваща общност.
Нещата не се случиха мигновено, но станаха с вяра. Това бе дълъг процес, а не мигновено действие.
Ако вашето „да“ не е дало плода, който сте си представяли, не изкопайте това, което Бог все още сади.
Обещанието все още е валидно.
Просто останете в процеса.
