Борис се бе надвесил над масата и четеше нещо съсредоточено. Изглежда текстът поглъщаше цялото му внимание.

Изведнъж той вдигна глава, погледна брат си Недялко и го попита:

– Знаеш ли как се нарича човекът, който изработва струнни инструменти?

Недялко само повдигна рамене.

– Нарича се лютиер.

– Много странно звучи, – каза Недялко.

А Борис започна да преразказва, това, което бе току що научил:

– Лютиерите са невероятни майстори, които изпипват до съвършенство инструментите, които правят. Но колкото и изкусен да е един лютиер, ако няма в ръцете си подходящо дърво, всичко е напразно.

– И какво дърво са използвали? – попита Недялко.

– Алмугово, – наперено отговори Борис. – Между даровете на Савската царица е имало и такива дървета. От тях Соломон заповядал да направят арфите и псалтирите за певците в Божия дом.

Недялко завъртя глава:

– Скъпоценно дърво, превърнато в прекрасен инструмент, в ръцете на виртуозен музикант. Това не е ли всичко нужно, за да бъде прославен Бог?

Борис се почеса по главата:

– Ами ако и най-скъпото дърво, превърнато в най-съвършения инструмент в ръцете на виртуозен лютиер, е само “мед що звънти и кимвал що дрънка”?

– Искаш да кажеш, че в сърцето му няма обич към Спасителя? – попита Недялко.

– Това имах предвид, – съгласи се Борис. – За да хвалиш и прославяш Господа, е необходимо, да Го обичаш с цялото си сърце.

Първоначално тя бе малка вълна, но постепенно порасна. Стана висока и силна.

Погледна се и си каза:

– Защо ми е морето. Искам да живея сама, да бъда независима.

Вълната се пенеше и подскачаше изпълнена с копнежи и нови желания:

– Ще изляза на сушата. А там ще ме посрещнат като царица ….

И хукна към брега.

Дочуха я други вълни и я последваха.

По пътя си тази огромна водна стихия потопи множество кораба и изпрати на дъното десетки хиляди човешки души.

Пакостите ѝ бяха безчет.

Най-накрая бе достигнат желания бряг.

Хвърли се върху него и …. се разби в непристъпната му скала.

За миг от нея и последвалите я вълни останаха само пръски и.…изчезнаха.

Задържаха се единствено лошите спомени на пострадалите от нея жертви, изпълнени с много болката и тъга.

Какво се прави, когато навън е горещо? Мнозина търсят прохлада и сенките в парка, но Славен и Тенко бяха събрали глави над Божието Слово и разсъждаваха върху един доста интересен пасаж от Него.

– В Евангелието на Матей Исус каза на своя ученик Петър: „Ще ти дам ключовете на Небесното царство и каквото и да вържеш на земята, ще бъдат вързани на небето и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небето”, – прочете стихът Славен.

– Няколко глави по-късно в Мат. 18:18 Той каза много сходни думи на другите си ученици, – отбеляза Тенко.

– И как си ги обясняваш? – попита Славен.

– Повечето хора приемат, че имат нещо общо с духовната война и връзването на дявола, но в контекст става дума авторитета на ученика, – каза Тенко, – тук дяволът изобщо не е замесен.

– Обясни по-точно ако можеш, защото и аз съм чувал подобни твърдения, но честно казано малко съм се съмнявал в тях, – сподели Славен.

– В действителност, връзването и развързването са известни технически правни изрази в древния еврейски свят, – започна да обяснява Тенко.

– О, звучи ми доста интересно! – прекъсна го възторжено Славен.

– „Да се върже“, – продължи обясненията си Тенко, – означава да се ограничи в юридически смисъл, т.е. „да се забрани нещо“. Обратно „да се развърже“ според правните закони се подразбира, че лицето е освободено, „позволява му се да прави нещо“.

– До сега не съм възприемал този стих така, – призна си Славен.

– Ето ти и един пример от еврейския историк Йосиф Флавий. Той пише, че при царица Александра от Ерусалим, фарисеите станали администратори на всички обществени дела. Те били упълномощени да прогонват или да приемат тези, от които са доволни, както и „да развързват и връзват”, но не демоните или сатана.

– Ясно, – Славен бе вече разбрал какво искаше да каже приятелят му, за това подкрепи идеята на Тенко – когато Исус използва тази терминология в Евангелията, той не говори за молитва или за духовна война.

– Контекстът е легален и термините трябва да се тълкуват в еврейския контекст от първи век, – уточни Славен. – Подобно на фарисеите на учениците беше дадено право да приемат закони, правила и норми, да позволяват и забраняват нещата в собствената си общност.

– Сега разбирам, че развиването на способността да се разбират Писанията в техния еврейски контекст ще направи изучаването на Божието Слово по-богато! – радостно плесна с ръце Тенко.

Николина бе усърдна във всичко. Домът ѝ светеше от чистота. Който опиташе, сготвено от нея ядене, възторжено възкликваше:

– По-хубаво от това до сега не съм ял!

Това и даваше импулс и тя прилагаше с все по-голямо усърдие, предприемчивост и жар.

Един ден Николина взе един от столовете и отиде в голямата стая, да почисти стъклата на прозорците. И тъй като те бяха по-високо, се наложи да сложи стола на една по-ниска маса.

Тъкмо чистеше вече последния прозорец, когато някой извика Николина. Тя тръгна и не се върна веднага, за да прибере стола.

Почувствал се на високо, столът се възгордя.

– Сега, – каза той властно, – аз съм най-главния в къщата. – От сега нататък ще ми се подчинявате във всичко и ще ме наричате не стол, а трон.

Чу го мухата. Усмихна му се присмехулно и кацна на стола, след което тържествено оповести:

– А сега аз съм царица, защото седя на трона.

Преди още „тронът“ да изрази своето несъгласие, палката за мухи ядосано се завъртя и удари провъзгласилата се царица.

– Свалям от трона тази самозванка, – подчерта войнствено палката и заяви категорично. – Обявявам революционен преврат в къщата.

В стаята настъпи суматоха и не се знаеше как щеше да завърши всичко, ако в стаята не влезе Николина. Тя свали стола от масата и седна на него, малко да си отдъхне.

Така всички в стаята разбраха, че в къщата отново настъпи ред.

Морето бе тихо и спокойно. Гладката му повърхност едва доловимо се полюшкваше от лекия бриз.

Въпреки тишината и спокойствието се долавяше някакво напрежение. Скрит бунт се надигаше от дълбоките недра на морето.

Една малка вълна бе заобиколена от такива като нея. Тя им се усмихваше и шумеше. Пищеше, вдигаше врява и се надуваше. Нейният  глас се извисяваше над всички, които бяха наоколо:

– Ще пораста и ще стана най-високата и могъща вълна. Тогава морето няма да ми е нужно.

Край нея малките ѝ посестрими повтаряха унесено:

– Най-високата, ааууу …..

– Най- мощната, превъзходно ….

– Без морето, какво удоволствие …..

–  На свободааааааа …..

Малката вълна самодоволно ги наблюдаваше и заяви със самочувствие:

– Ще изляза на сушата и ще стана царица на земята!

Речено-сторено. Малката палавница подскочи, издигна се и се понесе към брега. Със своя устрем увлече и другите край нея.

Това бе ужасна и страховита сила, която потапяше корабите, които ѝ се изпречваха по пътя, а людете завличаше в тъмната морска бездна. Много бели сътвори тази малка пакостница и донесе многобройни сълзи на човеците.

Най-накрая вироглавата вълна достигна до желания бряг. Стремително се втурна към него, изразходвайки цялата си досега набрана мощ и ….. се разби в непристъпните скали.

Само пръски и пяна за миг покриха непревземаемата каменна гръд. Буйната вълна и придружаващите я талази изчезнаха безвъзвратно.

Споменът за тази непокорна и своенравна вълна навяваше само тъга и болка по тези, които лудетината успя да погуби със своя мощен и безполезен щурм.