Разхождаха се безмълвно. Дървета, храсти и тревички бяха окъпани в слънчева светлина.

Симеон бе вперил поглед към близкия връх на планината, който ясно се очертаваше със своята зеленина в небесата. Станка заничаше между малките тревички, търсейки цветя и гъби.

– Как можеш да накараш хората, – наруши тишината Симеон, – да вземат решение, основавайки се на собствената си логика? Та те постоянно са бомбардирани с информация от телевизията, вестниците, радиото и интернет.

– Виж, колко интересно се получава, – засмя се Станка. – Постоянно гледаме реклами, които се стараят да ни накарат да купуваме. Когато ги гледаме за не знам кой си пореден път, не започваме да им вярваме, но нещо ни кара въпреки всичко да им се подчиняваме.

– Рекламата създава образи, – каза Симеон.- Виждаш на екрана как един човек носи нещо, което го прави много щастлив. И когато видиш това „нещо“ на витрината в магазина, у теб възниква образа на щастливия човек.

– И понеже си потиснат от градския начин на живот, – продължи мисълта му Станка, – пожелаваш да се почувстваш щастлив, като оня човек от рекламата.

– Ти знаеш, че този предмет, не прави човека щастлив, – продължи разсъжденията си Симеон, – но емоцията, която се е създала у теб след като си гледал рекламата, надделява над здравия разум.

– Но това са само чувства, – поклати недоволно глава Станка.

– Разума ти крещи: „Недей го прави!“ Но не ти предоставя алтернатива….

– Точно така, – съгласи се Станка. – Ние купуваме рекламираната стока, подмамени от емоцията, като си мислим, че това ще ни направи щастливи.

– Наистина, – намръщи се Симеон. – Някои реклами са красиви, но целта им е една и съща.

– Като бонбон в красива опаковка, който разваля зъбите, – допълни Станка.

– Какво излиза накрая? – попита Симеон. – Телевизията е основен източник, който насочва ума на на човека към поддържане на материалния свят. Но кой кара това да се случва?

– Този образ се поддържа от хората. За тях той е ценен. И всеки, който се различава по мислене от тях, бива преследван и обявен за предател.

– Не можеш да накараш хората да повярват в нещо друго, – махна с ръка Симеон. – дори да е логично, разумно и полезно.

– Това е така, защото хората са с притъпени сетива. Обременени с пристрастявания към какво ли не, – констатира Станка.

– Те вярват най-вече на чувствата си, – заключи Симеон.

Колкото и да говореха, и двамата разбираха, че трудно биха променили нещата. На заслепен човек, много трудно можеш да му покажеш и докажеш истината.

Един владетел обявил, че ще погледне екзотичния розов храст в манастира.

Когато влязъл в манастирската градина, на розовия храст видял само една роза.

Доложили му, че всички останали рози градинарят ги е откъснал.

Владетелят поискал обяснение от човекът, който се грижел за храста
– Защо си откъснал всички останали рози?

– Ако бях оставил розите на храста, ти не би видял нито една от тях, – казал градинарят. – Ти си привикнал към тълпата. Кога за последен път си се срещнал само с един човек?

В градината има много магнолии. Този храст не влияе особено на останалите растения в градината. Цветовете му не се набиват на очи. Те вехнат почти незабелязано.

Но когато погледнеш цветчетата под лупа, можеш да забележиш, колко са невероятни. Всички тичинки се виждат съвсем ясно и върху всяко розово венчелишче са разположени малки червени точки. Това е едно прекрасно цвете.

Когато погледна магнолията, се питам: По какъв начин Бог гледа на нас. Той ни познава толкова добре, че знае всички косми на главата ни.

В този свят има много причини да се чувстваме незначителни, незабележими и изплашени, но всъщност ние сме много ценни за Бога.

Когато болките в този свят заплашват да ограбят радостта ни, нека си спомним, че Бог ни познава и обича.

В топлите води на Атлантика е разположен един зелен остров. Човек, който не знае какво се намира на този участък е уверен, че това е райски кът.

На змиевата суша няма магазини, хотели, жилищни сгради, училища, детски градини и други учреждения. Това е абсолютно безлюдна земя.

Змиите са завоювали острова и се явяват негови пълноправни собственици. На 1-2 метра се разполагат от 1 до 5 влечуги. Територията буквално кипи от тях. Стотици лежат на брега, обграждащ зелената гора.

На дърветата и храстите можете да видите гнезда на змии, ако минавате наблизо, но не много, защото е опасно. Можете да бъдете ухапан от отровна змия.

Този остров не се препоръчва, да се посещава, но страното е, че се намират хора, които са готови да се подложат на подобен риск. Единствено на биолозите един път в месеца е разрешено да посещават острова, за да изследват обитателите му.

Жителите на съседните острови гледат на Queimada Grande като вариант за смърт и се боят от „змийското царство“.

У Атанаска винаги имаше котки. Те бяха от изхвърлени на пътя, плачещи под някой храст или такива, които сами идваха до вратата на дома ѝ.

Едно утро Атанаска тръгна към гаража, трябваше спешно да занесе някакви документи в града. Тя вървеше като си тананикаше нещо под носа.

Изведнъж се чу смразяващ кръвта писък на котка.

– Явно някоя котка е в беда, – каза си Атанаска.

Тя се огледа, но не видя нищо. Усети, че звукът идва отгоре.

– Котенце, къде си? – извика Атанаска.

Котето след като чу гласа ѝ, придоби надежда за спасение и започна да мяучи без да престава.

Атанаска бързо съобрази, че звукът идва от стаята, която се намираше над гаража. Тя е празна. В нея се намираше само един кашон  в ъгъла пълен със стари списания.

Атанаска надникна в кашона и видя малка рижа глава между пожълтелите страници. С треперещи ръце девойката внимателно измъкна малко котенце, като внимателно изваждаше списанията и ги слагаше на пода. Животинчето едва отвори очи.

По-късно се разбра, че съседската котка е търсила, тихо и спокойно място, за да роди котенцата и кашонът със списанията напълно удовлетворил нуждите ѝ. Но тя изтървала едно от тях между списанията и не е могла да го отнесе с другите котета по-далече от тук.

Котенцето бе замръзнало след хладната нощ. Гръдната му кост бе изкривена, а единият крак му бе изкълчен, но малкото коте бе живо.

На бегом Атанаска отнесе малкото при ветеринар. Той изправи крачето, а за гръдната кост каза:

– Тя сама ще се изправи.

Въоръжена с храна за котки, Атанаска заедно с котето влезе в дома си. Започна да го храни през три часа и да масажира коремчето му. Наложи се малкото коте да придружава Атанаска навсякъде, дори на работата ѝ, където с радост и съчувствие посрещнаха малкото.

Така порасна Рижка, която стана разкошна красавица,смятаща Атанаска за своя родна майка.