Детето е едва на две години и половина и майка му го дава в детската градина и тръгва на работа. Непозната жена се грижи за 25 деца. За нея това просто е работа. Да види в детето личност, тя дори не се опитва да го направи. Освен това, то трябва да бъде като всички останали.
Детето и майката се виждат само вечер и в почивните дни. Детето си има свой живот детска градина, по-късно училище, уроци, изпити ….
Когато детето порасне идва си в къщи, стопля си само храната. Майка му се прибира от работа чак вечерта, тя е уморена и нервна. На нея не ѝ е до разговори с детето. Тя проверява домашните му и всички лягат да спят.
На обяд семейството се събира в почивните или празничните дни, ако изобщо се съберат.
Родителите не познават децата си. Как живее детето, за какво мечтае, какво иска? Родителите нямат време за това. Те реагират на това, което е лошо или необичайно.
Но и децата малко познават родителите си. Защото няма задушевни разговори, не четат заедно книги, няма семейни походи и разходки, липсват съвместни игри и почивка на палатка край огъня.
Децата израстват. У тях се оформят собствени представи за целите в живота, за бъдещето. За своите семейства те също ще отделят незначително време.
За да създадеш уют в дома си, да го чистиш и подобряваш, трябва просто да обичаш да правиш това. Да готвиш вкусни ястия, да печеш кексове и торти е нужно също да обичаш да го правиш. За да живееш с идеите на мъжа си, да го подържаш в делата му, нужно е да го обичаш.

Интересно, какво могат да приготват за децата си на закуска в страна, която се смята за една от първите в света по продължителност на живота?
В Япони на закуска децата получават соя, ориз, тиква, кисели краставички, омлет и печена сьомга. Богат асортимент.
Соята съдържа достатъчно количество протеин, ориз – витамини от В група, магнезий, фосфор и калций.
Тиквата макар и да я наричат тиква скоуш, поради формата ѝ, тя по нищо не се различава от нашите.
Омлетът и печената сьомга, също са добра храна.
Не смятате ли, че в тази закуска някои продукти са излишни?

Нора и Симо вървяха по улиците на града и се наслаждаваха на топлината, която започна да се долавя от слънчевите лъчи. В новия квартал бяха започнали нов строеж. Някакъв архитект се опитваше да вмести нова къща в малък ъглов парцел.

Отпред на калния паваж се търкаляха торби с цимент.

Като повървяха малко те видя птици, които кръжаха над покривите

– Навярно търсят къде да свият гнезда, – каза Нора.

– А, това са онези големи шумни птици, който връхлитат върху всеки, който се осмели да доближи до гнездата им, – изгледа ги недоволно Симо.

– И ние хората, когато строим, оставаме след себе си всякакъв боклук цимент, камъни и какво ли не, но проявяваме ли същата собственическа агресивност, когато се отнася до лична територия? – засмя се Нора.

Тя гледаше разхвърляните материали пред строежа и изказа недоволството си на глас:

– Все някой трябва да се заеме и да коментира етичната страна на проблема със замърсяването на околната среда, не мислиш ли така?.

– Всъщност нямаше какво толкова да се обсъжда на тази тема, замърсяването на околната среда се е превърнало в порочна практика, – каза Симо.

– Въпросът не опираше само до  създаване на грозни гледки от разхвърляните боклуци или неприятното усещане от вида на създадения хаос, по-скоро до някакъв морален дълг.

– Представи си, че в един дом е разхвърляно, дрехите на пода, остатъците от храната съборени край масата, книги събрани на купчина, която сериозно конкурира наклонената кулата в Пиза, защото при едно малко докосване всеки момент може да се срути. Какво ще кажеш тогава? – разпалено размаха ръце Симо.

– Е, има хора, за който безредието е ежедневие, но навън такова състояние дразни мнозина „подредени“.

– И в крайна сметка стигнахме до идеята, да запазим околната среда, за да не се дразним едни други. Но дали това е всичко? Дали това разхвърляне и унищожаване на околната среда няма да се отрази като бумеранг върху нас?

Двамата гледаха неразборията, мръщеха вежди, сочеха безмълно с ръци ….

– За това не е достатъчно само да се философства и говори, трябва и действие, ръце които да се хванат на работа, – каза Симо……….

Един човек всеки ден се присламчвал към сватбарите и щом младоженците напускали залата, където се подписвали, заедно с придружаващите ги, се насочвал към мястото на пиршеството.
Там получвал по някое питие и храна, а между дригото се запознавал с някоя дама.
Роднините на младоженеца смятали, че е близък на булката, а тези на невестата смятали, че е близък на младоженеца.
Но веднъж този човек се оказал на сватбата на своя близка приятелка. Тъй като тя била в сватбена рокла и с оформена прическа, той не могъл да я познае.
– А тебе, кой те е канил тука? – закрещяла срещу него булката…..
Когато човекът излязъл от болницата, престанал да ходи на чужди сватби.
Сега ходи само на чужди помени.

Етиопската пустиня Данакил заслужено носи прозвището си „ад на земята“. Ако отидете там, това ще бъде най-лошата ви екскурзия в живота. Такъв пейзаж няма никъде другаде, дори и в самия ад.
Ако попаднете само веднъж в тази пустиня, няма да искате да летите до Марс, защото в нея човек се чувства като във космоса.
Усеща се катастрофалния недостиг на кислород, трудно се диша, но за това пък има изобилие от зловони изгарящи газове, които се отделят под краката от вулканичната повърхност с плаваши камъни.
Да пътуваш до тук е равносилно да искаш да скъсиш или загубиш живота си. Горещината е + 50 градуса.
Опасност има при пробуждането на вулкана. Можеш да се свариш в горещата му лава и за цял живот да се надишаш на серни изпарения.
Освен това, често в борбата за вода и храна, тук туристите ги  очакват полудиви племена от областта Афар, които са въоръжени и гладни. Те могат да бъдат неприятно приложение към неземната красота на пустинята Данакил.