Например, в САЩ антибиотици често се предписват на деца под 10 години.
Учените твърдят, че антибиотиците увеличават риска от затлъстяване в детска възраст и ювенилен артрит.
При проучването се взимали малки дози антибиотици и експериментите се провеждали с животни.
Ето защо, този път с гризачите били проведени три кратки курса с антибиотици – амоксицилин, тилозинова или двете лекарства едновременно.
Дозите са били близки до реалните, които детето получава през първите 2 години от живота си. Имало и контролна група. В изследваната група, независимо от типа вземани антибиотици, освен наддаване на тегло се наблюдавало и увеличение на размера на костите.
Освен това антибиотици нарушили чревната микрофлора и броя на активните гени, свързани с метаболитните функции.
Тилозинът най-силно влияел от всички други на развитието на бактерии в червата. Колкото повече оздравителни курсове се провеждат, толкова е по-силен ефекта.
Освен това микрофлората е загубила способността си бързо да се приспособява към измененията на средата, причинени от промяната на храната.
Понякога на микрофлората са били необходими два седмица вместо 1 ден, като в контролна група, за да се адаптира към мастна диета.

Отровните паяци напълнили улиците на град Манингрида. Там живеят около две хиляди човека.
Учените не могат да обяснят причината за появата им. Някои предполагат, че причина за миграцията на тарантулите е промяна на условията там, където преди са живели. Други смятат, че паяците са привлечени от обилната храна в града.
Австралийско издание The Land посочва, че повечето от тези големи паяци са се заселили в необитаемите места край реката.
Ухапването от тарантула може да е смъртоносно за някои животни, но те не застрашават човешкия живот. Ухапването от тарантула е подобно на ухапването на стършел и предизвиква оток. Може да причини и повръщане.
През септември 2014 г. бе съобщено, че в изоставена къща в Ирландското Карлоу са били открити над 100 отровни създания. Сградата е била обитавана от паяци от вида черната вдовица, тарантули и скорпиони.

Направили експеримент свързан с оцеляването.
В три различни стаи заключили инженер, физик и математик. Във всяка стая имало сандък, в който била заключена храна.
След една седмица отворили стаята на инженера. Съндъкът му бил отворен. Той бил сит и доволен от живота. Инженерът им показал един гвоздей и казал:
– От него си направих шперц и отворих сандъка.
Отишли в стаята на физика. Сандъкът бил на трески, а физикът сит и доволен. Той им показал лист с изчисленията си:
– Изчислих, къде е слабото място на сандъка, – казал самодоволно физикът, – ударих го и той се разпадна.
Най-накрая отишли в стаята на математика. Сандъкът стоял затворен. Пода и стените били изписани с формули. Математикът седял зъл и нещастен, за една седмица доста бил измършавял.
– Сега да пробваме да тръгнем от противното, – заявил математикът. – Да предположим, че сандъкът е отворен …..

Двете монахини тази вечер трябваше да стигнат до женския манастир „Сестри на милосърдието“. Те се оглеждаха с надежда за някой, който можеше да им покаже пътя.

Беше война. Англичаните бяха нахлули във Франция. Никъде не се срещаха жени, явно каква бе съдбата им, след като оттук бяха минали английски войски.

Повечето от полята бяха изгорени. Французите горяха, за да няма храна за настъпващите войски, а англичаните унищожаваха всичко, което не можеха да вземат със себе си.

Най- после двете монахини видяха сбръчкана старица, застанала пред една каменна къща, под още неузяла ябълка. С безъбата си уста възрастната жената се опитваше да отгризне от една зелена ябълка.

Когато ги видя старицата се опита да се скрие, но не успя да стигне далеч.

Мария, едната от монахините учтиво се обърна към възрастната жена:

– Добър ден, майко. Този път към манастира ли отива?

Жената се успокои, посочи напред с ръка по пътя и каза:

– Зад хълма е.

– Далече ли е? – попита другата монахиня.

– Много,

– Ще стигнем ли там докато се стъмни? – попита Мария.

– Ако имахте коне, да, – каза старицата.

– Благодаря ти, майко, – любезно каза другата монахиня.

– Имах дъщеря и двама внуци, – почти изплака старицата, – англичаните ….. дано горят в ада.

– Ще се молим за дъщеря ти и внуците ти, – съчувствайки ѝ каза Мария.

– Имате ли хляб? – с надежда попита старицата.

Мария се огледа наоколо дали няма от ония гладни мъже, които скитаха наблизо и като се увери, че няма никой, кимнаха с глава на Сара нейната спътничка.

Сара извади от торбата остатъци от хляба, който им бе останал и го предложи на старицата. Жената ги грабна и лакомо взе да ги гризе с безъбата си уста.

Мария и Сара продължиха пътя си.

– Ако продължаваме да раздаваме храната си, скоро ще започнем да гладуваме, – каза Сара.

– Знам, – каза Мария, – но как бихме могли да откажем?

– Не можем да свършим работата, за която сме пратени, ако умрем, – рязко възрази Сара.

– Но нали сме монахини, – каза кротко Мария. – трябва да помагаме на нуждаещите се. А колкото до това, кога ще умрем, нека Бог решава.

Сара остана смаяна:

– Никога не съм те чувала така да говориш преди.

– Баща ми мразеше хората, които говореха само за морал, а всъщност „всички те са добри, когато това ги устройва“. Когато много искаш да направиш нещо грешно, да натрупаш богатство от нечестни сделки, да целунеш жената на съседа или да излъжеш, това е времето, когато трябва да се съобразиш с правилата. Почтеността е като меч. Не трябва да замахваш с него,освен ако не си готов да го изпробваш.

Сара замълча, може би мислеше въру думите на Мария или просто се бе отказала да спори.

Даниела позвъни, а после поздрави Елена, която се показа на вратата. Елена докосна с пръст устните си и се измъкна навън, като тихичко затвори вратата зад гърба си. Покани с жест гостенката към другия край на верандата. Щом седнаха, прошепна:

– И двете спят на дивана. Изтощени са.

– Ти сигурно си капнала от умора, – тихо каза Даниела. – Донесох ти малко храна. Мога ли да направя нещо друго за теб или децата?

Елена се усмихна тъжно.

– Благодаря все пак, че дойде, – усмивката ѝ помръкна. – Решихме с хората тук, че момичетата са прекалено малки, за да присъстват на погребението на родителите си. Ще ги взема, да живеят при мен. Трябва да събера багажа им, а времето ми е малко.

Елена изглеждаше объркана:

– Трудно мо е да определя какво да вземе и какво да оставя? Жилището ми е малко, не мога да взема всичко. Опитвам се да разбера какво би имало някаква стойност за момичетата, когато пораснат.

Очите  на Елена се изпълниха със сълзи. Очевидно не можеше да говори повече и се загледа в далечината.

Дочу се някакъв шум откъм вратата. Едно от децата се измъкна тихо навън. Тъмната му коса бе рошава, по рокличката имаше петна от кетчуп, а крачета бяха боси. Момиченцето пъхна палеца в устата си, сгуши се в крака на Даниела и облегна глава на бедрото ѝ.

Даниела го вдигна на ръце и го прегърна. Детето мигновено заспа на рамото ѝ.

– Съжалявам, – прошепна Елена, – оставих ги малко да поспят, но изглежда Маги  се е събудила от гласовете ни.

На Даниела ѝ харесваше да усеща допирът на малкото телце до себе си.

– Не се притеснявай. Бива ме в това.

– Само на три годинки е. Дори не знае какво е станало. Нито пък сестричката ѝ. Не знам как да им кажа.

– Ще се справиш, – опита се да я успокои Даниела.

– Дали няма им навредя ако им кажа направо истината? Лошото е, че няма кой да се погрижи за тях. Аз съм единствената роднина на майка им. Родителите на баща им са много възрастни, а двамата му братя имат по четири деца. Не бих искала момичетата да са с тях. Виж, как внезапно се преобръща целия ти живот, – въздъхна Елена. – Нищо не подозирах, когато телефонът ми звънна вчера по обяд.

Даниела постоя още малко, побъбра си с Елена, опита се да я разсее от мъката и предстоящите грижи. Най-лошото бе, че децата бяха останали без родители. Внезапна катастрофа бе отнела живота им. Сега можеха и да не разбират какво се е случило, но когато пораснат ……