В една ферма в град Иден Вали в щата Минесота се отглеждали норки. В бъдеще тези мили пухкави животни ги очаквала тъжна съдба. Те се изпращали в кожарската фабрика.

Неизвестни борци за правата на животните решили „да ги спасят“ от подобна участ. Няколко човека проникнали във фермата, съборили оградите и пуснали норките на свобода.

От фермата избягали от 35 000 до 45 000 норки. Но животът им не се запазил. Започвайки издирване собствениците заедно с полицаи намерили много умрели животни.

Експертите обясняват, че акцията от самото начало е била обречена на провал, защото животните никога не са живели на свобода, нямали навици необходими да живеят в дивата природа.

В дадения случай норките не могли да загинат от глад или атака от хищници. Повечето от тях не понесли горещината. А тези от тях, които успели да се сдобият с храна, причинили щети на близките ферми. Там били убити много пилета.

– Нима защитниците на животни не съжаляват пилетата, – коментирал ситуацията шефа на полицията. – Тези, които наистина протестират против развъждането на животни с търговска цел, трябва да насочат енергията си за изменение на законодателството, допускащо подобен бизнес.

Кучето Лана  отлично знае, какво е да си бездомно животно. Тя до скоро се шляеше  по улиците на града, без да знае какво ще яде и къде ще се подслони.

На Лана и провървя. Намери си любяща стопанка и уютен дом. Но веднъж жената, която я бе приютила забеляза нещо странно в поведението на кучето си. То постоянно изкарваше одеялото си на улицата.

Стопанката на Лана я проследи и бе поразена от видяното. Лана си имаше бездомна приятелката заради, която всяка вечер изнасяше одеялото, за да може приятелката ѝ да поспи на меко и топло място.

Жената не се скара на кучето си за неговото своеволие. Дори започна да оставя храна и на другото куче, но за сега не можеше да го примами. Тя все още се надява, че ще може да спечели доверието на бездомното куче и ще му намери добри стопани.

Предстоеше ново пътешествие. Затова семейство Григорови старателно се подготвяха за него.

– Нека да си вземем екипировката за къмпинг, – предложи Димитър, главата на семейството.

– Това е хубава идея – подкрепи баща си Иглика, – ще си намираме хубави места сред природата, преди да настъпи нощта.

– А ще има ли хубава храна? – попита малкия Сашо, като премлясна с уста, предвкусвайки нещо много вкусно.

– Ти все за храна си мислиш, – присмя му се Иглика.

– Не се карайте, – скастри ги Милена, тяхната майка, която още в зародиша успяваше да потуши всяка кавга, стига да бе наблизо. –  Ще има храна и палатка, всичко необходимо за приятното ни прекарване сред природата.

Пътешествието започна доста възторжено. Децата не знаеха накъде вече да гледат. Всичко наоколо ги очароваше. Възторга им не стихваше, докато коментираха видяното.

Увлякоха се повече от необходимото и скоро се стъмни. Намирането на подходящо място за къмпинг сега бе по-трудно, поради липса на слънчева светлина.

Накрая решиха:

– Ще се настаним тук, – каза Димитър, – а сутринта ще си изберем по-хубаво място.

– Тъмнината не ни предлага по-добър избор, – съгласи се Милена и се зае с подготовката на храната.

Останалите се заеха да подготвят местата за нощувка. Легнаха малко след това и понеже бяха много изморени, бързо заспаха.

На сутринта Сашо още сънен се развика:

– Погледнете, тук има следи на някакво животно.

Димитър приближи и внимателно разгледа отпечатъците върху мократа пръст.

– Това са вълчи следи, – констатира той.

– Ако знаехме, че има такива, – каза намръщено Иглика, – изобщо нямаше да се съглася да останем тук.

– Понякога и в живота е трудно да намерим място, на което да се установим, – обади се Милена, – особено когато около нас е мрачно.

– В някои моменти съм се усещала, – каза Иглика, – че се опитвам да живея в свое собствено, доста ограничено светло пространство.

– Не, че това е невъзможно, – усмихна се Милена, – но е доста трудно и води до безизходица.

– В такива моменти, – подчерта Димитър, – трябва да спрем да игнорираме Исус, Неговото присъствие, любов и сила и да изберем да живеем в неговата светлина.

– Животът е толкова лесен, – подскочи Иглика, – ако живеем в светлината на Христос.

Сашо важно добави:

– Виждаме къде отиваме и знаем, че до нас има Някой, Който ни води и ни помага.

Ина и Валя бяха отново заедно след четири години раздяла. Те бяха приятелки от деца. Пораснаха заедно в училище, а след това съдбата ги раздели на десетки хиляди километра една от друга.

Пишеха си, обаждаха се по телефона една на друга. А когато нахлуха компютрите почти във всеки дом, си чатеха.

Но сега стояха една срещу друга в близкото кафене и разговаряха.

– Знаеш ли какво видях през прозореца веднъж, – попита Ина.

– Какво? – полюбопитствува Валя.

– След една силна снежна буря, – започна да разказва Ина, – когато всичко беше покрито със сняг, от една купчина в задния двор се подаде някакъв сух бурен. Точно пред него кацна една птичка и започна да го обикаля подскачайки.

– Защо го е обикаляла, нали каза, че е сух бурен? – нетърпеливо се обади Валя.

– Сега ще разбереш, само слушай! – скастри я Ина. – Изведнъж птицата спря, обърна се с гръб към растението, а след това го удари с опашката си. От растението паднаха семена. Птицата се обърна и започна да ги кълве.

– Колко странно е поведението на това малко творение, – възкликна Валя

– Кой е промислил за храната на всяка птичка, дори и след силна буря? – усмихна се Ина. – Това е нашият Творец, които дава храна на всяка жива твар, едно от многото свидетелства, които говорят за безусловната Божия любов.

– Като си представя тази птица, разбирам напълно, че Бог се грижи за мен. Той ми дава всичко, от което се нуждая. Всяка глътка въздух, за да мога да мисля, да работя и  да решавам проблемите си.

Каква пречудна любов!

Има ли нещо по-лошо от самотна старост? Със всеки изминат ден главата започва да работи все по-зле, отслабва зрението и слуха. Болестите натрупани през всичките години, сега през настъпилата старост вкупом  напомнят за себе си. А помощ няма от кого да поискаш.

Такава бе съдбата и на Мария, която разчиташе на собствените си спестявания, които намаляват малко по-малко. Тя имаше и пенсия, но колко бе тя?

На кого да се довери? Никой не познаваше. Ако се довери на непознат човек, можеше да загуби и малкото, което ѝ бе останало.

Във входа на Мария скоро се настани в един от съседните апартаменти Елена с трите си деца. Тя бе забелязала старицата и се опитваше да установи добри взаимоотношения с нея, но Мария бе много затворена. Личеше ѝ, че страда от някакво психично заболяване.

Но Елена не се отказа така лесно и Мария ѝ се довери. Един ден възрастната жена я пусна дори в собствения си апартамент.

Това, което Елена видя там силно я шокира.

„Колко време е живяла в тази мръсотия?“ – помисли си Елена.

Виждайки изненадата в погледа на гостенката си Мария каза:

-А това ли, та аз не съм се къпала от 13 години.

В стаята се търкаляха счупени мебели и съдове, раздрани дрехи бяха разхвърляни навсякъде, а пода бе покрит с дебел слой мръсотия.

В другите стаи положението беше още по отчайващо. Някои от вещите дори бяха покрити с плесен. В хладилника на старицата нямаше почти никаква храна.

Сърцето на Елена се сви от жалост. Тя запретна ръкави и започна да чисти. Изхвърли мухлясалите и повредени неща, но трябваше да бъдат заменени с нови. Какво да прави?

Тогава тя се обади на свои приятели и им разказа за съдбата на самотната жена.

В жилището на Мария се появи нов диван с ново бельо, чисти дрехи, без дупки и мебели, които не се разнищваха. Мръсотия беше изчезнала, а хладилника блестеше с поразителна чистота. На рафтовете му се  появи нормална храна.

Мария бе вече по-добре отколкото преди. Тя имаше вече чист апартамент, нови приятели, които я посещаваха редовно и се грижеха за нея. А тази компания бе много важна за нея.

Самотата бе ограбила живота ѝ, но хората смилили се над нея ѝ дадоха много любов и радостни дни.