Църквите на Свети Георги са станали едни от най-известните  монолитни църкви в Етиопия. Те са общо 11. Тези църкви са част от световно културно наследство на ЮНЕСКО.

Всичките 11 църкви са издълбани във вулканични масиви. Нивото на покрива съвпада с нивото на земята. Дворът на църквите е поставен в ямата на дълбочина от 12 метра. Диаметърът на ямата е 25 метра. Църквата се състои от един единствен монолитен камък заедно с околните скали.

Няма единно мнение за това, как е построен комплекса.

Първата версия гласи, че дворът е изсечен в скалата като пръстовиден окоп, а след това от каменните скали останали в средата, са изсекли църква, с вътрешни помещения, сводове, арки, колони и прозорци.

Втората версия гласи, че разкопките и довършването на църквата са станали по едно и също време, отгоре надолу.

Църквата има кръстообразна форма, чиито размери са 12 х 12 метра, с височина от 12 метра. Стените на храма са украсени със специални корнизи и пиластри.

Сплетните и клюките са най-древния вид устно творчество, което днес наричаме модерно повествование, т.е.съчиняване и разказване на истории.

Човек е така устроен, че за него е жизнено важно да узнае нещо за другите, да каже нещо за себе си, да привлече вниманието на околните, за да се почувства значим.

Дори и необщителността е начин да предизвикаш внимание у другите и да се откроиш между хората.

Да бъдеш особен и важен, е нашият най-голям двигател във всичко, което правим в живота си.

Нужно е тази мощна енергия да се насочи в по-спокойно и мирно русло. В противен случай може да се стигне до нежелани резултати, както в една от древните притчи.

По време на разцвета на Древна Гърция в един от храмовете се случило нещо ужасно. Една нощ някой бил разбил статуята на Зевс. Всички жители били объркани, те се страхували от отмъщението на Боговете.

Градските глашатаи призовавали по площадите престъпникът да се яви незабавно пред лицето на старейшините, за да понесе справедливо наказание.

Престъпникът изобщо нямал намерение да се показва. След една седмица била осквернена още една статуя. Появило се предположение, че извършителят е луд.

Поставили стражи в храма и накрая осквернителят на статуите бил хванат.

Попитали го:

– Знаеш ли какво те чака?

– Да, – весело отвърнал мъжът. – Смърт.

– Нима не се страхуваш да умреш?

– Страхувам се.

– Тогава защо направи всичко това, щом си знаел, че те очаква смърт?

Човекът дълбоко въздъхнал и казал:

– Аз съм никой. Цял живот съм бил незабележим. Нищо не съм направил, за да се отлича от другите, защото не знаех какво мога да направя. Исках да направя нещо, чрез което хората да ме забележат и да ме запомнят.

Той замълчал малко, а след това добавил:

– Истински умира този, който е забравен. Смъртта за мен е приемливо заплащане за такова безсмъртие.

И днес всеки се стреми да извърши нещо забележимо.

Всеки човек има някакви творчески способности. А творчеството е най-подходящия начин да станеш значим за себе си и другите.

За това позволете на тези ваши способности да се реализират.

Това е необикновен празник. На този ден празнуваме как Бог стана Човек и се откри на хората. За нас това е непостижима тайна.

Този, Който според древните традиции не назовавали направо, а само свещеникът имал право един път в годината да назове името Му влизайки в Светая  светих в Ерусалимски храм, стана Човек и се откри на хората.

Това никога не се е случвало, нито в една религия, нито в някоя култура. Това е изключително събитие, което е станало централен момент в цялата човешка история.

Но защо? Какво се е изменило с идването на Христос? Какво е толкова важно се е случило, след като Бог е станал Човек?

Факт е, че връзката между Бога и човека се е променила. Бог е станал очевидно близък и явен на света. Той може да бъде докоснат, а това съвършено променя всичките представи на човек за Бога и за отношенията му с Него.

Лежащият в яслите, кротък и беззащитен Младенец, в своето смирение и любов се оказва по-силен от многохилядната история на човешкото зло и нечестие, болки и незгоди, триковете на дявола, безмерния страх от смъртта и празнотата.

Колко щастливи сме ние християните, че имаме такъв Бог.

Василий Родзянко е известен руски мисионер от семейство на емигранти, които е служил във Великобритания и САЩ.

В продължение на много години, епископ Василий водел религиозни предавания по ВВС. Слушали го много хора от Източна Европа.

Веднъж през 90-те години Родзянко дошъл в Русия. И там някой го поканил да се помоли за някаква нужда в затънтеното село Кострома.

По пътя, докато Василий пътувал със свой приятел, станала авария. От прозореца на колата Родзянко  видял да лежи възрастен човек. Той бил мъртъв. Близо до него стоял синът му и плачел.

Василий слязъл от колата и казал на скърбящия човек:

– Аз съм свещеник. Ако вашият баща е вярващ човек, трябва да се помоля сега за него.

– Да, направете всичко, както трябва, – отговорил синът на загиналия. – Моя баща беше православен вярващ. Вярно е, че никога не е ходил във храм, защото всички църкви наоколо са разрушени. Но той казваше, че си има духовен баща.

Василий извадил дрехите необходими за специалния вид молитва за упокой на православните християни и се приготвил да извърши необходимото. Преди Василий да се помоли, той попитал синът на починалия:

– Как човек, който не ходи на църква, може да има духовен баща?

– В продължение на много години той слушаше всеки ден религиозни предавания от Лондон. Те се водеха от някой си Василий Родзянко. Този човек баща ми смяташе за свой духовен учител, въпреки че никога не го е виждал през живота си.

Тази история е не само чудесна среща. Тя говори за любовта. Именно любовта е главния принцип на мисионерската дейност.

Ако човекът, който ти разказва за вярата, няма любов към теб, то едва ли ще чуеш думите му.

В края на войната осем войника се промъкваха през обкръжението към своите на изток. Беше зима.

Вървяха по пътища и през полета и гледаха да не попаднат в плен на германците.

Една вечер съвсем бяха останали без сили. Снегът им беше до колене. Бяха стигнали до някакво поле.

– Тук ще замръзнем и ще си останем завинаги, – прошепна плахо мършаво, изпосталяло войниче.група, ръка, далечина, другар,

Един едър войник, който вървеше начело на групата вдигна ръка и посочи в далечината. Другарите му бяха изморени, но извиха поглед в оказаната посока и забелязаха светлина. Войниците ускориха крачка с надежда и тръгнаха към нея.

Скоро стигнаха до малка къща на хълмче сред полето. Един от войниците почука и влезе. Вътре един възрастен човек си кърпеше валенките.

Войникът искаше да помоли за подслон, но не стана нужда. Старецът го погледна и каза:

– Влизайте, може да останете да пренощувате.

Войниците не чакаха повторна покана. Влязоха на топло. Натъркаляха се по пода. Бяха много изморени и бързо заспаха.

По едно време един от войниците отвори очи. Вече се бе съмнало. Всички лежаха накуп не на под, а на земята и шинелите им бяха покрити със лек сняг.

Над тях нямаше покрив, а чисто небе. Някъде наблизо биеше камбана. Те скочиха и тръгнаха по посока на звъна.

Влязоха почтително в храма, навели глави.

Изведнъж един от войниците посочи една от иконите и смаян каза:

– Това е старецът, който ни приюти тази нощ.

Всички погледнаха образ на иконата не по-малко изненадани от него. След това вдигнаха ръце и благодариха за спасението си.