Царят се ожени за прекрасна принцеса. Той я обичаше много. За него тя бе всичко на света.

Обличаше се в бяло. Беше чиста и достойна за уважение. Хората ѝ се възхищаваха, защото бе добродетелна и правеше много за тях.

Един ден царят тръгна на дълъг път и даде нареждания на своя управител:

– Грижи се за моята съпруга. Вземи тази книга и изпълнявай всичко, каквото е написано в нея. Ако изпълняваш всичко от нарежданията ми, като се върна ще те възнаградя, но нарушиш ли и най-малкото от тях ще бъдеш строго наказан.

Измина доста време, откакто царят бе заминал. Управителят осъзна, че хората не са вече лоялни към владетеля и съвсем не са загрижени за съпругата му.

За нея казваха:

– Да, тя е благоразумна, но е прекалено старомодна.

Тогава управителят реши да измени облика на царицата.

Свали белите дрехи от нея и ги замести с пъстри. Изрисува и намаза лицето ѝ. След това започна да я разхожда из царството навсякъде.

Целта му бе да привлече плътски мъжете, чрез промененият образ на царицата, обратно в царството. Той искаше по всякакъв начин да ги задържи, за да не го мъмри владетелят, че са се разбягали.

Когато царят се върна, той бе огорчен от това, което управителят бе причинил на съпругата му.

– Какво си направил? Не чете ли инструкциите ми?

– Но те напускаха царството ти и бягаха в други царства ….. – мънкаше притеснен управителят.

Царят бе безмилостен. Управителят и всичките онези, чийто съвет беше последвал, хвърли в тъмницата.

„Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно умиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно, или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде света и непорочна“.

Имаше сив косъм и малко накуцваше. Викаха му Марко. Добродушно и послушно магаре бе. Не проявяваше упорство и безропотно носеше всичко, с което го натовареха.

Един ден леля Дина със сина си го претрупаха със кофи и тенекиени кутии и тримата се отправиха към мандрата.

Пътя макар и черен бе добър, но стигнаха стръмната пътека, по която човек трудно се изкачваше. Хората се запъхтяваха, за това бавно пъплеха по нея.

Беше вече обяд, когато се заоблачи. Стъмни се и загърмя. Заваля силен дъжд. Бе страхотна буря, нищо не се виждаше. Жената и синът се държаха за самара на магарето.

Тримата едва вървяха. Леля Дина от време на време подвикваше на сина си:

– Не бой се, само се дръж здраво.

Изведнъж магарето спря. Колкото и да го дърпаха, то не помръдваше.

Леля Дина се ядоса и му обеща:

– Само да се размине тази пущина и такъв бой ще ти дръпна, та да знаеш друг път да не се инатиш така.

Тримата доста време стояха под ударите на безмилостния вятър. Бяха целите мокри от пороя.

Накрая бурята утихна, дъждът спря и просветля.

Изведнъж леля Дина прехапа устни и извика:

– Марко, ти си ни спасил от гибел, а аз бях готова да те натупам.

Тъй като пътеката свършваше, магарето бе спряло накрая ѝ. Следваше дълбока пропаст.

Степан много се учудваше на това, което правеше Крум. Спираше всеки и му говореше за това, какво Исус е направил за нас хората.

– Вярно е, че като християни трябва да правим това, – мърмореше под носа си Степан, – но той прекалява. Не вижда ли реакцията на хората. Някои дори му се присмиват, а един бабанка насмалко да го ступа.

Степан бе говорел с много по-стари вярващи от църквата и бе споделял опасенията си за действията на Крум, но те го изслушваха, усмихваха се и добавяха:

– Да даде Бог на всеки да имаше неговата ревност. Ако бяха всички като него, нямаше да има на земята човек, който да не е познал Господа.

И все пак Степан не можеше да се помири с това:

– Боже, – говореше си той, – каква ти ревност! Те изобщо не му обръщат внимание и не искат да го слушат. Е, вярно е! Някой откликват, но колко са в сравнение на тези, на които е говорел?!

Степан също разказваше на хората за Христос, но някак си ги избираше.

– На този няма смисъл да му говоря, той едва ли ще ме чуе, – разсъждаваше тихо на глас той. – Виж тази леля може и да чуе нещо…

Самият Степан признаваше пред себе си, че макар и да подбираше хората, понякога и той удряше на камък.

Един ден Крум и Степан вървяха по главната улица. Крум се насочи към един мъж, който не вдъхваше никакво доверие у Степан.

Крум поговори с мъжа. Степан не чу целият им разговор, но видя, че човекът макар и уклончиво се съгласи да посети църквата.

– Какво му говориш толкова? – наежи се Степан. – Не го ли виждаш какъв негодник е? Той е такъв голям грешник!

Крум се засмя:

– Именно за това говорих с него, защото рискувам да не го видя горе на Небето.

Пак заваля. Мирон срещна само Нако и двамата се упътиха към близкото кафене. Отърсиха мокрите си якета и седнаха на една маса близо до вратата.

– Виж, – беше се разпалил въпреки дъжда Нако, – в наше време имаме непрекъснат достъп до каква да е информация и то по 24 часа, седем дни в седмицата. Можеш да намериш това, което ти трябва в You Tube …..

– Въпреки че тези знания са полезни, – прекъсна го Мирон, – човек може да поеме твърде много ненужна информация. А нима за това сме били създадени?

– Какво лошо има в това, че получаваме информация? – изропта Нако. – Ненужна информация … за какво сме били създадени? … Дрън дрън….

– Бог ни се създал да живеем в общност, – кротко каза Мирон.

– Е, и? – наежи се предизвикателно Нако.

– Това означава, че имаме нужда от добри приятели, – обясни Мирон.

– Че защо са ми? На мен и сам ми е добре! – гордо заяви Нако.

– Ако погледнеш само приемането на информация, мога смело да каже, че това не води до никаква промяна. Ние се нуждаем от мъдрост, а такава расте в общността.

– Ако получаваш информация, това не е ли мъдрост? – попита изненадано Нако.

– Всеки може да получи инструкции как да направи това или онова, но мъдростта е нещо повече, – усмихна се Мирон.

– Повече?

– Първото нещо, за което Бог казва, че „не е добро“ е това – човек да е сам. Ние сме създадени да се нуждаем от другите. Исус разкри това за нас в Своя живот и служение на земята. Той избра несъвършени хора като нас, с които да прекара живота си. Те ядяха, молеха и служеха заедно. Защо го е направил? – Мирон предизвикателно попита Нако.

– Исус съвсем не е имал нужда от тях, – почеса се по главата Нако – и все пак …..

– Може би е искал да ни покаже, че да обичаме несъвършените хора е завидна цел или че е хубаво да имаш добри приятели.

– Приятели, – започна да мърмори Нако, – Юда го предаде, Петър се изсилваше и то не малко, а после се отрече от Него.

– Да, но Исус ги обичаше въпреки това. Можем да се поучим от такава любов.

– Колко съм ги търсил, – въздъхна дълбоко Нако, – но този, който харесвах все имаше нещо, което ме караше да го зарежа.

– Често можем да бъдем толкова вманиачени да намерим съвършения приятел, че пропускаме тези, които са пред нас. А когато сме открили поне един, трябва да го обичаме с недостатъците му така, както Исус ни обича.

– Лесно е да се каже, – сбърчи нос Нако.

– Другото предимство на общността е, че Исус не само я е основал, но е обещал да бъде сърцето ѝ.

– От къде знаеш това? – недоверчиво попита Нако.

– Сам Исус казва, че където са събрани двама или трима в Неговото име, Той е сред тях.

Това бе казано много точно и Нако нямаше какво да възрази.

– Ако се опитваш да подредиш своя живот без хората около себе си, ще се разочароваш от начина, по които се развиват нещата за теб. Ние се нуждаем от другите, за да изпълним целта си, за да открием кои сме. Трябват ни, защото те ни подкрепят, укрепват, молят се за нас, предизвикват ни и ни помагат, когато паднем и се провалим.

– Нещата могат да се объркат, – наруши дългото си мълчание Нако.

– Да, това е напълно възможно, но когато изберем да обичаме като Исус, ще осъзнаем, че се движим в правилна посока.

Пастирът проповядваше вече от половин час, когато запъхтяна в салона бързо влезе Мина. Тя бе възрастна жена и редовно посещаваше богослуженията, бе ревностна за Бога. Редовно четеше Библията си, молеше се сутрин и вечер, не пропускаше десятъците и даренията,  но днес непредвидено закъсня.

Приятелката ѝ Вера, като я видя ѝ махна с ръка да седне на свободното място до нея. Двете жени се заслушаха в проповедта и до края на службата не размениха нито дума.

Когато свърши богослужението и всички вече излязоха навън, Мина започна припряно да обяснява на приятелката си, още преди тя да я попита за закъснението днес:

– Да знаеш какво ми се случи като идвах насам?!

– Какво? – ококори любопитно очи Вера.

– Бях тук наблизо на кръстовището …., – започна притеснено Мина. – И изведнъж черна котка ми пресече пътя. Така че трябваше да чакам някой да мине първи, преди да аз тръгна. А никой не идваше, сякаш хората се бяха изпарили. Чаках много, дори не знам колко време мина, докато се зададе една дребна старица, която мина преди мен ….. Та за това закъснях.

Вера повдигна вежди, изгледа приятелката си и я скастри:

– Бива ли така? Много си суеверна, сестро! Да беше плюла три пъти над лявото си рамо.  След това можеше спокойно да продължиш и нямаше да закъсняваш.

Ех, тези суеверия!