Дълги години Ралица посещаваше болници и се срещаше с различни хора.

Повечето казваха:

– Мисълта за смъртта ме изпълва с ужас и страх.

– Това ли е краят? Зарити в земята?

Особено тези, които бяха обречени да чакат края си след седмици, месеци или няколко години, трепереха и нямаха мир в сърцата си.

Деница ги питаше:

– Ако знаете какво ще се случи с вас след смъртта, какво бихте направили? Ами ако някой ви срещне там след края на земния ви живот, когато достигнете края на пътуването си?

– Има ли нещо след смъртта? – питаха те стреснато.

– Да, – усмихваше се Ралица, – Бог ви очаква, Той иска да бъдете с Него. Не се страхувайте.

И тя им разказваше за Божи Син, Който понесе заради нас наказанието за греховете ни на кръста.

– Какво трябва да направим, за да бъдем там добре и Бог наистина да ни приеме?

– Ако изповядате с устата си, че Исус е Господ, и повярвате със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасите, – разясняваше им Ралица.

Някои клатеха недоверчиво глава:

– Само това ли? Друго не се ли изисква?

Но други откликваха с радост и предаваха сърцата си на Господа.

Тодор израстна в разбито семейство. Наркотиците, алкохолът и физическото насилие бяха нещо естествено в неговия дом.

Не се мина много време и той възприе същите навици.

Преди да осъзнае какво прави, Тодор започна да пие навън и то до късно. Крадеше наркотици от баща си и да ги продаваше, но лошото бе, че започна да ги употребява.

Една сутрин, когато се прибираше след пиене и употреба на наркотици, за да отиде на училище, той се погледна в огледалото. Видя недоволен младеж, който се взираше в него.

Бе се превърнал в човек, който презираше, въпреки че си бе обещал:

– Никога няма да стана такъв.

Не му отне много време за да намери оправдание за поведението си:

– Изглежда това ми е писано. Това е всичко, което нашият малък град предлага. Какво мога да направя?

По това време баба му постоянно го караше да ходи на църква.

В малък град като този, в който Тодор живееше, обикновено се знае, кой какво прави. За това той се стараеше през някои недели да бъде достатъчно трезвен или да не стои да пие чак до сутринта, за да отиде на църква.

Баба му знаеше, че внукът ѝ пие и злоупотребява с наркотици. Поради тази причина старата жена често се молеше за Тодор:

– Господи, покажи му любовта Си и плановете, които имаш за него …

Животът в домът на Тодор ставаше все по-лош, насилието стигаше до крайности.

Една неделя, на едно от богослуженията, Тодор бе докоснат от Бога и нещата се обърнаха в живота му.

Връщайки се назад той осъзнаваше, как любовта на баба му и молитвите ѝ успяха да го доведе до семейство, което бе готово да го приеме. В него му дадоха шанс. Чрез тези хора Тодор усети Божията любов.

По-късно, когато свидетелстваше за своята промяна, той казваше:

– Познах любовта, за която не бях подозирал че изобщо съществува. Тя ме промени. Всичко това се случи с мен, защото няколко души около мен успяха да ми покажат Божията любов.

Валя цял ден. Ту роси, ту трещи и светкавици раздираха небето, но това не попречи на две момчета да се съберат заедно и да говорят…

Нека се приближим и да ги чуем сами.

Станко самоуверено говореше:

– Никой не може да ме изненада с твърдението, че има Божи съд, но честно казано много ме изненадва Неговата благодат.

– И аз не съм се съмнявал, че ще има Божи съд, – усмихна се Пламен. – Ето ти и доказателството. Светкавици над Содом, огън над Гомор. Чиста работа!

– Такъв вид дисциплиниране са разбира веднага, – махна неопределено с ръка Станко. – Логично е…. Но Божията благодат?

– Всичко друго, но не и това, – плесна с ръце Пламен. – Виж, Петър се отрече от Христос, преди да проповядва за Него. Разбойникът разпънат на кръста до Исус, обречен да отиде в ада, за миг усмихнат заминава за небето.

– Намери ми един, който е дошъл при Бога да търси благодат и не я е получил? – Станко предизвикателно погледна приятеля си.

Пламен тръсна глава и добави:

– Бог дава много повече благодат, отколкото можем да си представим.

– Хайде да не разводняваме истината, – сбърчи нос Станко. – Най-малко искам да компрометирам Евангелието, но едно съм сигурен в едно, че когато стигнем на небето ще бъдем изненадани …

– От какво? – прекъсна го в недоумение Пламен, гледайки пламналото му лице.

– Че там ще видим някои хора, – отговори Станко.

– Някои от тях пък могат да се изненадат, че виждат нас там, – ухили се Пламен.

Бе ветровито. Вятърът направо издухва облаците и се чудиш, дали няма да спре и изведнъж да рукне дъжд.

Петър се бе свил в якето си и гледаше небето, където облаците се надпреварваха едни други.

– Дали любовта към живота ми е твърде малка? – попита той.

– Ако погледнеш по-сериозно, – усмихна се приятелят му Атанас, – Любовта и животът се смаляват във всеки изминал миг.

– Това, че се смаляват съм съгласен, – поклати глава Петър, – но въпросът е друг. Обичам ли тези, които са близо до мен така както обичаме себе си. Да не говорим за по-далечни като съседи, съграждани или съвсем непознати хора.

– Според Исус, – Атанас вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – ако живея така, както аз го искам, фактически го губя.

– Така е, – съгласи се Петър. – Моя малък живот в един незначителен свят е съвсем малък в сравнение с Божията разширяваща се вселена.

– Ето това е въпросът, – плесна с ръце Атанас. – Какво избирам, да обичам нещо, което всеки следващ миг се смалява или да избера живот, който не изчезва?

– И още: Мога да се откажа от моята незначителност и да избера нещо много по-голямо, което е трудно за разбиране? – добави Петър. – Малкият квартал, в който живея или вечността?

Мълвата бързо се разпространи из Йерусалим:

– Исус идва!

Хората бяха чували за чудесата, които бе извършил. До тях бе стигнало и учението Му.

Последната вест, която узнаха бе:

– Възкресил Лазар от мъртвите, човек, който от четири дни бил в гроба.

За това го очакваха с нетърпение. Искаха да видят с очите си Този, Който смятаха, че ще ги отърве от римското господство.

Посрещнаха Исус с палмови клони и триумфален вик:

– Благословен, Който идва в името Господне, Царят на Израил.

Дори фарисеите признаха със страх:

– Светът е тръгнал след него.

Скоро след това Филип се срещна с Исус насаме.

Тогава Той не говореше като победител.

– Не планирам бунт или заговор, за да установя властта Си тук, – бе споделил Той. – Дойдох да бъда слуга на всички.

Филип бе разочарован, защото го чу да говори за смъртта Си, а той се надяваше като всички, че това е новият Юдейски цар.

Исус го разбираше напълно, за това само добави:

– Единственият начин да дадеш плод е да бъдеш като житно зърно, което пада в земята и умира.

Филип изобщо не осъзнаваше какво искаше да му обясни Исус.

За нас днес на Цветница е важно да размишляваме, какво е било наистина важно в този ден.

Популярността и светският успех са временни.

А ако искаме да даваме плод, трябва да поверим всичко на Него, да посеем семена, които са ни дадени, да бъдем жива жертва и да Му служим вярно.