Стефан и Ина все още бяха влюбени един в друг, дори много повече от мига, когато се бяха запознали.

Тогава тя бе скоро завършила магистратурата си по математика и веднага ѝ бяха предложили учителско място в едно елитно училище. Стефан беше много по-голям от нея, но когато се погледнаха, между тях пламна искра.

Събра ги една „щастлива“ случайност.

Ина подпря бронята на Стефан и двамата изригнаха в препирня. Не можеше да се каже, че първата им среща бе особено романтична.

Половин час си разменяха хапливи реплики:

– Къде караш? Сляпа ли си?

– А ти къде се навираш пред мен, – не отстъпваше Ина.

– Кой ти е дал книжка? – ежеше се Стефан.

– По пътя си срещам все такива“професионалисти“ като теб, – не му оставаше длъжна Ина.

По колите нямаше никакви поражения, но не в това беше работата. Въпросът бе принципен.

Смешното бе, че двамата не си спомняха да са се карали така жестоко с някого до сега. Обикновено и двамата опитваха по всякакъв начин да помиряват хората около себе си, но те не бяха такива в този момент.

Тяхното направо си беше същинска война. Полицаят, който се спря, за да разбере какво става, вдигна ръце от тях.

– Ако не престанете веднага, ще ви арестувам и двамата, – заплаши ги той.

Схватката бе в разгара си, когато Стефан отчаян предложи:

– За да се помирим, предлагам една вечеря в близкия ресторант. Аз плащам.

Това породи още няколко минути спор, но накрая Ина се предаде.

Стефан и днес след толкова години се чудеше: „Защо тогава я покани на вечеря?“ Това вероятно бе един необикновен импулс. Ина също си задаваше въпроса: „Какво ме накара тогава да се съглася?“

След два месеца ухажване, местния пастир ги венча. Нямаха нужда от много цветя, приятели или сватбен марш. За тях бе достатъчно, че всеки е намерил половинката си. Те нямаха и близки. Свидетели им станаха една възрастна двойка, осемдесет годишни старци.

Установиха се в апартамента на Стефан. Ина го превърна в уютен дом. Тя обичаше да готви. Стефан се поддаде на кулинарните ѝ умения и скоро трябваше да прибави още  километър към всекидневните си тренировки.

Той бе сръчен, бързо осъществяваше измислените промени от Ина в дома им. Справяше се чудесно със всякакви проблеми – физични, механични, дори и емоционални. Притежаваше умението да ги унищожава бързо.

Двамата гледаха по различен начин на света в сравнение с другите и поради тази причина започнаха да се ценят още повече.

Докато повечето хора бяха влюбени в началните години, а след сватбата просто седяха и наблюдаваха как любовта им се разпада, Стефан и Ина научаваха всеки ден по нещо ново един за друг.

Така любовта им нарастваше, а от ден на ден ставаха още по-близки приятели.

Заради гордостта си губим Божията благодат, а заедно с нея и любовта към Бога, и дръзновението в молитва.

Тогава душата ни се измъчва от зли мисли и не разбира, че трябва да се смири и да обича враговете, в противен случай не може да угоди на Бога.

Ти казваш:

– Врагът гони нашата църква. Как мога да го обичам?

Чуй добре:

– Твоята бедна душа не познава Бога. Нима не разбираш колко много ни обича Бог и че Той желае всички хора да се покаят, за да се спасят.

Бог е любов и ни е дал Светия Дух, който да ни учи да обичаме враговете си и да се молим за тях, за да се спасят и те. Именно в това се състои любовта.

Ако съдите враговете по делата им, те наистина заслужават наказание, както и ние преди да се покаем.

Спиридон и Слави говориха дълго с Найден, обсъждаха положението и мислеха как да излязат от ситуацията.  На осемстотин метра от мястото островът не изглеждаше толкова опасен.

От далече човек можеше да предположи, че облакът от пушек се дължи на горски пожар, но нещата бяха много по-сериозни и се изискваха спешни мерки.

Когато Найден и Таня останаха сами в стаята, тя го заговори:

– Интересно, защо хората приемат заповеди от теб? Какво ги кара да те слушат и да ти се подчиняват без възражения. Никой от тях не ти противоречи.

Черните коси на Таня блестяха на червеникавото сияние на покритото от облаци слънце.

– Със Спиридон и Слави преживях нещо разтърсващо, – думите на Найден прозвучаха почти като оправдание.

– Нямах пред вид само тях, наблюдавах и другите, дори и шефа ти. Съгласяват се с теб и са готови да изпълнят всичко, което кажеш.

Найден сведе поглед и махна с ръка.

– Не съм се замислял върху това до сега –  и въздъхна дълбоко. – Осъзнавам че трябва да се направи нещо и ако аз не мога да го направя намирам тези, които могат да го осъществят. Най-важното е да намериш подходящите хора. Всеки глупак може да ръководи екип, в който хората знаят какво да правят.

Таня се засмя, беше готова да му възрази, но той продължи:

– Единствената ми грижа е да се обградя с експерти, за да изглеждам способен, – казвайки това, Найден се напери като петел.

Таня закачливо го плесна по ръката.

– Шегаджия. Не омаловажавай способностите си. Хората добре те познават, за това и те търсят.

Почти всяка нощ Виолета се събуждаше и скачаше от леглото си цялата плувнала в пот. Само силният топъл душ можеше да отмие ужаса, който преживяваше в съня си.

Едва дочакваше утрото. Тя се страхуваше да заспи, не искаше пак да попадне в кошмарите си. Но накрая пак се унасяше ……

Не смееше да погледне ръцете и краката си, беше покрила всички огледала в къщата, за да не вижда отражението си. Болестта ѝ бе отнела красотата, но тя още не се предаваше.

Момчил скоро щеше да се върне. Тя набра цветя от градината и ги сложи във вази на подходящи места. Домът се изпълни с нежен аромат.

Виолета не бе успяла да се свърже с Момчил по телефона, но Стефка я успокои:

– Милко се обади. Двамата с Момчил са добре и ще си дойдат след един ден.

Виолета реши да излезе и да се поразходи малко, без да има някаква определена цел.

Чувстваше изпълнена с енергия, готова бе да превземе света, да се справи със всяко изпречило ѝ се предизвикателство.

Докато се разхождаше забеляза неща, който до сега не ѝ бяха правили впечатление. Например, симетрията на еловите дървета край езерото.

Едва днес се разкри пред нея красотата на малката стара църква, чийто купол се протягаше към небесата.

Всички хора сякаш ѝ се усмихваха и я поздравяваха с кимване на глава. В очите им виждаше надежда, която я заразяваше.

– Въпреки всичко, – каза си тя, – винаги има надежда.

Спомни си какво ѝ бе казал Момчил малко преди да замине в командировка:

– Човешкият дух побеждава всякакви бедствия физически, умствени и духовни, опирайки се на Бога. Пред нас изникват множество предизвикателства, както и твоята болест, но има кой да ни помогне във всичко това.

– Да, – беше му казала Виолета, – Бог вдъхва оптимизъм, дава сила, въздейства на волята ни за живот, но преди всичко ни окриля с надежда.

– Бог води духа на човека – бе се засмял Момчил – само към победи.

Виолета бе спокойна и окрилена. Момчил скоро щеше да си дойде. Болестта не ѝ изглеждаше толкова страшна и тя се усмихна. Вдигна ръце нагоре и благодари за всичко на Създателя си.

Двама пътника се отбили да гостуват в едно село. Изведнъж се разнесъл вик:

– Пожар!

Единият от пътниците бързо станал и побързал да помогне, а другият го дръпнал за ръката и му казал:

– Защо да си губим времето? И без нас ще има достатъчно хора, които да се притекат на помощ. Това не е наша работа, това са чужди хора.

Но първият не слушал и хукнал към горящия дом. Вторият без да бърза излязъл и гледал от далече, какво ще стане.

Около горящия дом стояла майка. Тя плачела и отчаяно викала децата си.

– Хора, кой ще спаси децата ми?

Чувайки тези вопли на скърбящата майка, първият пътник изтичал в горящия дом. Той целият бил вече обхванат от огън. Всички мислили, че непознатия ще загине. Но той скоро изскочил от дома с опърлена коса и две малки деца в ръцете и ги дал на майката.

Така става и в духовния живот. Едни съжаляват за времето, а други казват:

– И без нас ще се притекат много ръце на помощ. Това не е наша работа. Това е чуждо дело.

В същото време хората продължават да умират в огъна на пороците и греха и няма кой да ги спаси.

Къде са Божиите люде, който да ги извадят от този огън?