Лиляна и Рени седяха на пейката пред блока си и разсъждаваха върху интересна тема.

– Да обичаш някого си е голям риск, тъй като няма гаранции, че на любовта ти ще бъде отвърнато, както трябва, – сподели Лиляна.

– Изисква се смелост и дързост, за да обичаш някого, – съгласи се Рени. – Разбира се, най-лесно е да обичаме тези, с които сме съгласни и с които споделяме един и същи начин на живот.

– Също и непознати, – поклати глава Лиляна, – но наистина трудно е да обичаме с постоянство онези, които са най-близо до нас….

– Защо мислиш така,? – укори я Рени. – Нали това са ни най-близките ни хора?

– Защото те могат да ни наранят, – наблегна Лиляна. – И те наистина го правят.

Рени въздъхна:

– Когато сме наранени, може да направим крачка назад и да задържим любовта си от страх да не бъдем наранени отново. Така по този начин се въртим е един безкраен порочен кръг.

– Чуй, любовта никога не приема провала като поражение, защото никога не се предава, – Лиляна плесна с ръце.

– Страхът е противоположното на любовта. Но той не може да устои там, където Божията любов изобилства, а тя е в теб!

– Дори в разочарованието си можем да изберем да се вземем в ръце и да продължим напред. Любовта остава вярна до край. Никога не се отказва. Когато нещата вървят от лошо към по-лошо, тя винаги се приближава, никога не се отдалечава, – възторжено произнесе Лиляна.

Рени продължи в същата насока:

– Любовта никога не се предава. Устоява и превъзмогва всяка точка на отказване. Тя се простира отвъд пределите на нашите ситуации, с надежда за бъдещето, което не е напразно желание за нещо, което може и да не се случи.

– Това е твърдото убеждение, че Бог вижда и работи, дори когато не можем да си представим добър резултат, – Лиляна довърши казаното от Рени.

Любовта е силата, която разделя, отблъсква мрака и прекратява действието на врага. Когато хората са груби и нелюбезни, избери да ги обичаш въпреки това.

Появи ли се конфликт, извини се и прости, и продължи да избираш любовта.

Любовта е много високо призвание, но от нас никога не се е изисквало да обичаме със собствените си способности.

Ние ще станем по-добри и по-силни практикувайки. Ще отидем отвъд това, което сме смятали за възможно.

Махатма бе от Индия. Там съществуваше кастова система. Това означаваше, че в каквато социална класа си се родил, независимо дали си богат или беден, в такава си и оставаш.

Системата разделяше хората и ги обвързваше с тяхното положение.

Махатма бе студент и един ден той чу за учението на Исус и си каза:

– Християнството може да бъде отговорът на кастовата система в Индия.

И веднага се отправи към християнската църква в града, където учеше, за да научи повече за учението на Исус.

Когато влязъл в църковната сграда, един мъж го посрещна с думите:

– Тук не можеш да се покланяш. Покланяй се със себеподобните си.

Махатма си тръгна и никога повече не посети християнска църква.

А същевременно си каза:

– Ако в християнството има кастова система, аз не искам да ставам християнин.

В тази история грехът се явява като отношение на превъзходство, което издига едни хора, докато унижава други.

Този начин на мислене съди хората въз основа на фалшиви заключения и неправилни възгледи, като прави едни по-висши, а третира други за по-низши.

Прави разграничения между хората въз основа на раса, класа или култура, а това убива единството в тялото Христово.

На това можем да противопоставим любовта.

Трябва да обичаме другите, независимо от тяхната раса, култура или класа, и да смятаме техните нужди за по-важни от нашите собствени.

Стоян бе поканил приятеля си Калин в дома си.

Докато седяха на масата, се започна интересен разговор между двамата.

– Какво правиш, когато искаш да спреш да вършиш грях? – попита Стоян.

Калин се замисли и след няколко минути даде следния отговор:

– Лишавам се от нещо, пазя се от изкушаващи ситуации или се разсейвам с по-безобидни дейности.

– Мисля, че никоя от тези техники няма да проработи, – заяви Стоян.

– Сигурен ли си? – наклони на една страна глава Калин.

– Не можеш да пренебрегваш желанията си или да подчиниш волята си, – отбеляза Стоян.

– Защо? – изненада се Калин.

– Защото умът и волята ти не са в центъра на процеса на вземане на решения. Сърцето ти е важно, – наблегна Стоян. – Ако не обичаш нещо, няма да го направиш, а не мразиш ли нещо, няма да спреш.

– Все пак има толкова много книги за самопомощ и дори проповеди с различни стратегии, – възрази Калин. – В тях има някаква мъдрост за това как да спрем лошите навици и да започнем с добрите.

Стоян въздъхна и се опита да започне по-отдалече:

– Хората в миналото, а някои дори и днес, смятат, че правилният начин за премахване на греха са лишенията. „Не докосвай; не хващай; не вкусвай“. Те се лишават от основни блага – „аскетизъм“, нанасят си рани. Начинът да се бориш с греха е да го изтръгнеш от себе си.

– Че какво толкова? – повдигна рамене Калин.

– Виж, – повдигна вежди си Стоян, – ако някой се бори с порнографията, той може да се лиши от интернет и технологиите и когато се провали, той изпитва срам и вина. Проблемът е, че лишенията не могат да променят сърцето така, както гладуването не може да се отърве от глада.

– Добре тези методи не работят, – съгласи се донякъде Калин. – Тогава как трябва да се борим с греха?

– Нужно е да насочваме умовете си към Христос. Не можеш да промениш сърцето си, като кажеш „не“ на желанията си. Но можеш да го направиш, като насочиш ума си към Христос, – подчерта дебело Стоян.

– Не може ли по-друг начин? – сбърчи нос Калин.

– Категорично не, – отсече Стоян. – Когато си спомниш, какво Христос е направил за теб, сърцето ти се изпълва с любов. Това чувство ще пренастроят сърцето ти, за да направи това, което лишенията никога не биха могли.

– Трудно ми е да го приема, – призна си Калин.

– Насочи ума си към Исус и Божието Слово и ще убиеш греха в живота си, – посъветва го настойчиво Стоян.

Емил Петров получи имейл с покана за събиране на хора, които се считаха за лидери в различни сфери като бизнес, медии, музика и т.н.

– О, за мен това е голяма чест, – възкликна Емил.

Но когато провери списъка с поканените, неговото име го нямаше.

Той почувства как леден шиш прониза сърцето му.

Прегледа втори път списъка и забеляза, че и други ги нямаше, а трябваше да бъдат там. Това до някъде го успокои.

Изведнъж му хрумна страхотна идея.

Той реши да обади се на ръководителят на събирането и вместо да попита защо не е в списъка, зададе следния въпрос:

– Мога ли да поканя ….

И изреди имената на липсващите.

Отговориха му:

– Разбира се. Поканете ги.

Емил не се фокусира върху това, че го няма в списъка, той добави други хора, които забеляза, че също ги няма записани.

В случая Петров спази основния библейски принцип: „И така, всяко нещо, което желаете да правят хората на вас, това и вие правете на тях“.

Поради ангажимент в друго мероприятие Емил не можа да присъства на събирането, но успя да преобърне чувството си на пренебрегнат и отхвърлен.

И направи всичко по силите си, за да могат други хора да не се чувстват така, както той бе в началото, когато забеляза, че го няма в списъка.

Петър Игнатов се пенсионира. Безделието му тежеше и той реши:

– Ще започна да засаждам дръвчета в нашия райони и то между двата най-оживени пътища на града.

Така за десет години се появи лента от дървета с дължина около три километра и половина и ширина стотина метра.

Първоначално околните гледали на начинанието с насмешка, а за дядо Петър казваха:

– Той е луд! Вместо да си почива на стари години, взел да сади дървета?!

Дойде време и съвестни граждани забелязаха:

– Старецът не се шегува. Хайде да му помогнем в засаждането.

– Хубава идея, – съгласиха се група младежи.

А Ицо добави:

– С дърветата получаваме цветя и плодове. Зеленината привлича птиците.

Чичо Димитър се усмихна и вдигна двете си ръце нагоре:

– Тези дървета даряват на хората прохладна сянка и свеж въздух.

В кметството обърнаха внимание на зародилото се течение от ентусиасти за засаждане на дръвчета и обявиха:

– Нека тази залесена зелена зона стане парк, където хората да почиват.