Лекарят прегледа малкия Методи. Върху тялото му бяха открити няколко неочаквани петна.

На момчето бяха поставени няколко инжекции, след което мястото на инжекциите бе покрито.

Дойде денят, в който трябваше да се премахне това покритие.

Методи извика притеснен:

– Не, страх ме е ….

Баща му искаше да го успокои, за това го погали по главата и добави:

– Сине, знаеш, че никога не бих направил нещо, което би те наранило.

Бащата искаше синът му да му се довери и да не се страхува от процедурата.

Методи не е единственият, който трепери пред лицето на дискомфорта.

Хирургии, раздяла с любими хора, умствени или психологически предизвикателства и много други предизвикват нашите страхове, въздишки, плач и стенания.

Какво да правим, когато неудобствата в живота събуждат страховете ни?

Можем да се доверим на нашия небесен Баща.

Чу се вик от кръста:

– Свърши се!

– Какво се свърши? Дългият в историята план за изкупление на човека. Посланието на Бог към хората.

– Не, делата, извършени от Исус като човек на земята, бяха завършени.

– Това вик на поражение ли бе?

– Едва ли.

– Не вик на отчаяние, а вик на завършеност, на победа. Вик на удовлетворение.

– Дори може да се каже вик на облекчение: „Вземи ме у дома“.

– Елате, десет хиляди ангели и Го отнесете в при Неговия Отец.

– Той заслужава почивка.

Да, наистина битката приключи! Свърши се!

Беше обяд. Земята бе погълната от тъмнина. Хората присъстващи на екзекуцията бяха напрегнати. Чувстваха се уязвими.

Някой плахо се обади:

– Помните ли, когато го арестуваха, какво каза?

Множество уплашени, но любопитни погледи се отправиха към обадилия се, а той прошепна напрегнато:

– „Сега е вашият час и властта на тъмнината“.

Друг в тълпата роптаеше:

– Защо се случва всичко това?

В известен смисъл те трябваше да знаят отговора на този въпрос.

Смъртта на Исус бе настъпила по време на празнуването на Пасхата в Йерусалим. Празник, се провеждаше всяка година.

Това бе времето, когато евреите си припомняха, последното бедствие, което Бог изпрати над Египет.

Преди да дойде ангела на смъртта и да донесе смърт на първородните синове на египтяните, беше тъмнина над цялата земя. Само защитените от кръвта на пасхалното агне се събудиха на сутринта и намериха първородните си невредими.

Тук имаха по-голям изход от първия.

Тъмнината предшестваше смъртта на Христос, който беше съвършеният без никакъв недостатък Агнец. Той не носеше заместителна жертва освен Себе Си.

Самият Исус бе жертвата. Той бе Агнето.

Тъмнината на Божия съд нямаше последната дума.

Исус стана грях, изпитвайки пълната ярост на Божия гняв.

Така ни се отвори път към Божието царство, където пребивава Неговата „чудна светлина“.

Има ли друго в този свят, чрез което да се демонстрира колко истинска е Божията любов към грешниците и колко реален е нашият грях пред Бог?

Христо бе убеден:

– Трябва да вършим добри дела.

– Да направиш нещо добро ….. с това съм съгласен, – заяви Трифон, – но да извършваш добрини, за да те видят, според мен е сериозно провинение.

– За това лицемерието отблъсква хората, – поклати глава Христо. – Когато людете влизат в църквата, трябва да видят Бог, а не да възприемат пастира или тези, които в момента са на амвона, като изключителни индивиди.

– Необходимо е да бъдем особено внимателни, – наблегна Трифон – когато се опитваме да бъдем добри.

– Че какво му е лошото да сме добри? – свъси вежди Христо.

– За да не правим представление от това, – обясни Трифон. – Бъди сигурен, Бог няма да ръкопляска на този театър.

Бе дрипав, мръсен и брадясал. Надвесен над контейнера изваждаше „вкусотии“, изхвърлени от капризни и считащи себе си хора по-висше стоящи от другите.

От време на време примляскваше и възкликваше:

– Това навярно е изключително вкусно …. Каква находка …слюнките ми текат вече…

Зад него стоеше ангел, който се мъчеше по някакъв начин да привлече вниманието му. Той държеше в ръцете си златна корона, обсипана със скъпоценни камъни.

Всичките усилия на ангела бяха напразни.

Мъжът бе толкова погълнат от боклука, че изобщо не го забелязваше. Той бе глух към призивите на небесния пратеник.

Така и ние загрижени за „боклука“ в този живот, сме слепи и глухи за това, което Бог иска да ни даде.

Вкопчени в това, което силно желаем, губим даровете от Господа.

По-добре Исус да стане наш живот, тогава всеки „боклук“, който можем да притежаваме в този свят, ще бледнее.