Корабът „Издържливост“ по-рано бе предназначен за лов в северните морета. Построен по чертежите на норвежката ветроходна двигателна шхуна „Фрам“, „Издръжливост“ е смятан за най-здравия дървен кораб, след нея в света.
В морето Уедъл „Издържливост“ навлезе в зоната на големите ледове. Безброй ледените полета, големи и малки, приличаха на огромен пъзела, които  нямаше край.
Корабът продължи през леда бавно, с голямо усилие. Колкото по-близо се приближава до бреговете на Антарктида, толкова по-често се срещаха плаващи ледове, представляващи огромни ледени полета с дебелина метър и дълъги половин километър.
„Издържливост“ си пробиваше път през ледовете в продължение на седемстотин морски мили. На 18 януари 1915г, той трябваше да спре. Корабът заседна в плътно натрупани ледени късове, а отзад прохода, който си бе прокал се превърна в голям плаващ лед. След шест дни „Издържливост“ бе обграден от всякъде с лед. Шакълтън съобщи на екипа, че плановете се променят:
– Експедицията ще прекарат есента и зимата в Южното полукълбо, които продължава от март до август на „Издръжливост“. Надявам се, през пролетта леда да отпусне хватката си и да освободи кораба. А до тогава всички ще се занимаваме с различни дейности и ще обучаваме кучета.
Пътешествениците ловяха риба, хващаха пингвини, правеха научни изследвания. Те се придвижваха по леда много внимателно. През май и юни хората преживяха и полярната нощ.
През това време ледът все по-силно почна да натиска корпуса на кораба. На 27 октомври 1915 г. смелият кораб, до последно борещ се с леда,  за малко си почина, но по палубата се появиха пукнатини и в трюмовете нахлу вода.
Хората не можеха да гледат без болка загиващия кораб, който премина такъв дълъг и опасен път, за да посрещне смъртта си тук.
Независимо от всичко, хората от смелият екип на Шакълтън успяха да се спасят.

Нели беше отчаяна. След като се раздели с мъжа си, по-скоро след като той напусна дома им, тя имаше проблеми със сина си. Момчето навлизаше в пубертета и тя знаеше, че трудно ще се справи с него особено, когато няма мъж в дома.

– Не знам какво да правя мамо, – плачеше Нели. – Той си съсипва живота – тя говореше за сина си, – а аз не мога нищо да направя.

За Нели бъдещето на съна ѝ я тревожеше не напразно. Будното момче се бе превърнало в апатично.

– Не съм психолог, но той е много разочарован, – каза внимателно майка ѝ.

– От какво е разочарован? – подскочи Нели.

– От всичко. Той обожаваше баща си, а сега се чувства предаден. Не одобрява нито него, нито начина му на живот. Защо да му подражава и да се опитва да бъде като него, като сега го ненавижда? – опита се да обясни майка ѝ спокойно.

– Но какво общо има това с него и бъдещето му?

– За синът ти нещата не стоят така, – каза майка ѝ. – Той отрича начина, по който баща му го е възпитавал, за това не иска да се труди и учи.

– И какво да правя сега? Дай ми някакъв съвет! – Нели звучеше още по-отчаяно.

– За момента нищо не можеш да направиш. Изчакай! Бъди търпелив! След това нещата сами ще се подредят – посъветва я майка ѝ.

– Какво ще се промени? Съпругът ми няма да се върне и без това не мога да го понасям.

В Нели всичко бушуваше и се тресеше. Всеки момент цялата ѝ психика щеше да се срине.

– Не знам, но рано или късно нещата ще се оправят, – опита се да я успокои майка ѝ. – Всичко се случва, неприятностите се забравят. Бъди търпелива. Синът ти е още малък. Ще успее да се пребори с болката, както и ти. Знам, че е трудно, но ….

Нели погледна майка си и разбра как се чувства сина ѝ – шокиран и предаден. Тя бе срещала много жени, които бяха преживели същото. Браковете на някои от тях устояха, но нейния се разпадна и всичко тръгна с главата надолу.

– Как да му повярвам след всичко, което направи? – Нели все още не можеше да прости на мъжа си.

Когато разбра за изневярата му, той я помоли за прошка, но тя го изгони от дома им.

– Може би беше прекалено добра към него и го разглези, – каза някак подкупващо майка ѝ.

– След всичко станало, не мога повече да му има доверие …… – Нели беше непреклонна.

Ако бе се замислила, тя би открила много неща, с които бе допринесла за това, което се случи в техния дом, но сега болката я беше сграбчила в хватката си и изтискаваше всяка възможна сълза от очите …..

Много нощи Орлин и отец Лаврентий седяха будни до къдно, като обсъждаха католическата църква и нейните догми, както и необходимостта от по-добра хармония между нея и останалите църкви, на местна почва.

Един ден, когато двамата излязоха да се поразходят, отец Лаврентий каза на Орлин:

– Твоето желание за мъст е греховно, но разбираемо. Дано молитвите и вярата те изцелят.

Орлин беше загубил близките си. Човекът, който ги уби, бе постъпил много брутално с жертвите си. Когато Орлин видя кървавата баня, в която телата едва е раличаваха, реши, че ще отмъсти на убиеца. Той не можеше да се помири с това, което завари в дома си.

– Не мога да се откажа от това, – тихо, но ясно каза Орлин.

– Независимо от това, дали ще се откажеш от него или ще продължиш да го допускаш в душата си, – каза спокойно отец Лаврентий, – докато намериш покой, аз ще се моля за теб. Понякога скръбта е като зъл демон, който владее сърцата ни. Но хватката отслабва с времето и един ден ще се освободиш от нея.

– Нищо друго не ми остава тогава, освен да чакам, – сви рамене Орлин.

В отец Лаврентий Орлин срещна разбиране и голямо търпение, ако беше някой друг щеше да го обсипе с яростни упреци.

За Орлин това бе голяма подкрепа, не само в молитва, но и на яве.

Солидна международна конференция бе посветена на един от най-големите проблеми на човечеството – затлъстяването.
Диетолози, психолози и лекари по лечебна физкултура доказваха едни на други, че техните методи са най-добрите.
Изведнъж стана един хирург и направо от мястото си, без да излиза отпред каза:
– Момчета, знаете ли как започват повечето от операциите?
Залата затихна. А хирургът казал това, от което всички добри специалисти, а на конферанцията се бяха събрали доста световни светила, се засрамиха.
– Задължителната прелюдия преди всяка операция, – казал хирурга, – са разкопките. За да стигнем до органите, ние трябва да си пробием път през гъстата мазнина. Виждали ли сте някога външния вид на органи, изкопани от мазнините? Това не са органи, а някакви аномалии! Деформирани, обезобразени, хипоксични – едва живи. Ние ги освобождаваме от хватката на мазнината, кроим, шием, присаждаме ….. А след това отново плъзват мазнините и всичките ни усилия отиват напразно.

Изпод скалата извираше бистър ручей. Стадо елени пиеха от него вода. Тъй като вятарът духаше от тяхната посока, животните не забелязаха приближаването на ловците. Радой вдигна пушката и се прицели във водача, но Лальо блъсна пушката и със ръка  посочи голяма змия, която се промъкваше от другата страна.

Нетърпеливия Радой се прицели в змията, но Лальо отново го спря. В този миг елените явно усетили опасността, тревожно подскочиха и се спуснаха в различни посоки.

Грамадното тяло на змията се изтреля като пружина, чу се жалното блеене на малко еленче, което бе попаднало в смъртоностната хватка на влечугото. Костите му изпращяха и то се превърна в голяма мръвка кървящо месо. Змията отвори голямата си паст, за да погълне жертвата си.

За трети път Радой се прицели, но беше спрян. Змията едва бе докоснала главата на еленчето, когато я закри огромна сянка. Върху нея се стрелна орел.

Започна борба. Двамата противника се бяха вплели в огромно кълбо. Те се душеха и разкъсваха един друг. Когато най-после змията се изпъна в смъртоностна агония, орелът заби нокти в гръбнака, точно зад главата ѝ и го прекърши.

Орелът разкъса с острите си нокти тялото на змията и закълва кървавото месо. Когато се насити, вдигна наблизо лежащото еленче и го отнесе на орлетата си.

– Интересно, – обади се Добри, – защо орелът първо се нахвърли върху месото на старата змия, а не върху еленското, което е много по-вкусно?

– Няма нищо по-вкусно от месото на врага, – каза Лальо, – особено ако си се сражавал с него в смъртен бой.

Минаха много години от тогава и тези мъже бяха на лов пак по тези места. Същата черна гола скала се извисяваше към небето, а по нея пълзеше нагоре триметрова змия. Това ѝ струваше много усилие, но откъснеше ли се от скалата, щеше да падне долу и да се размаже.

Вероятно това беше рожбата на оная змия, която бе победена преди години от орела. Интересно, какво теглеше нагоре тази змия. Хората погледнаха нагоре и видяха голямо орлово гнездо, а там се подаваха неоперени малки орлета..

Змията искаше да отмъсти за майка си, като убие орлетата. Чу се тревожен призивен крясък, малките усещаха приближаващата ги смърт.

Младата змия пълзеше бавно и упорито. До гнездото оставаше съвсем малко. Тя се изправи над гнездото и утвори уста, но се чу свистене на орлови крила…

Старият орел беше загубил предишната си сила, но изпълнен със смелост се хвърли да защити гнездото. Орелът хвана змията, откъсна я от скалата и двамата полетяха към пропаста. Орелът се опита да се издигне нагоре, но змията го порази преди смърта си. Пречупеното крило не издържа и орелът рухна върху скалите.