Тони отново бе готов до бърбори до безкрай и ако се налагаше дори да поспори. Сега бе напипал един наболял проблем и сподели:
– За съжаление, много хора умират много преди да поемат последния си дъх.
– Ходещи трупове? – усмихна се предизвикателно Симо.
– Говоря за тези, които не търсят цялата радост, цел и удоволствие, които животът има за тях.
– И какво трябва да си поставим за цел, никога да не остаряваме ли?- плесна с ръце Красимир.
– Нямам предвид стари в хронологичния смисъл. Имам предвид да остарея като отношение, – уточни Тони.
– Този вид стари хора обикновено имат няколко общи характеристики, – отбеляза Лечо.
– И кои са те? – малко скептично попита Симо.
– Първият е нарцисизмът. Такива казват: „Всичко е за мен“. Това е ултра-егоистично мислене, което всъщност заявява: „Заслужих правото си да бъда нещастен“.
– Факт е, че животът е дар. Каква привилегия е да го изживееш, – отчете Красимир.
– Нарцисизмът води до песимизъм. Това е човек, който се оплаква: „Нямам какво да допринеса. Миналото ми е безсмислено, а бъдещето ми е мрачно“, – продължи Лечо.
– Обзалагам се, че следващата ти характеристика, е фатализъм, – присви очи Тони.
– Позна, – изръкопляска Лечо. – Такъв човек живее със смъртта като дестинация. „Единственото нещо пред мен е гроб или урна. Песимистът не вижда нищо интересно или важно на хоризонта и няма чувство за цел.
– Ей, хора, Бог решава живота и смъртта, а не ние, – намеси се внезапно мълчаливеца на групата Таньо.
Всички останали го изгледаха предизвикателно, но никой не поиска да спори с него, защото не им се слушаха приказки за Бог.
