В Дегестан овчарите взели за помощник осем месечна лъвица.

В последно време зачестили посещенията на вълци в селото. Въпреки пазачите на хищниците им се отдавало да се промъкнат на територията на някоя ферма и да унищожат някое домашно животно.

Сега вече овцете са цели. Пази ги суров чобан. Той е само на осем месеца, но това не му пречи да управлява стадо от хиляда глави. Към него пастирите се отнасят приятелски. Наричат я Мария или просто Маша.

Маша била дадена като подарък на фермера Байрамбек Рахимов. Тогава тя била само на един месец. Дивото котенце поили с мляко от шише и директно го сложили в обора между агнетата.

Овчарите се страхували, че дивите инстинкти на малкото лъвче ще се проявят, но то се забавлявало с агнетата, а след това започнало да се грижи за тях. Тогава било решено Маша да бъде наета за пазач на стадото.

Повикан бил ветеринарния лекар, за да провери състоянието ѝ. Лъвчето било добре.
Така Маша станала ценен помощник.

Историята за дивия пазач веднага се разпространила в съседните села. Във фермата започнали да идват хора, които гледали как царя на зверовете пасе и се грижи за овцете.

Румен беше отчаян. Бе попаднал в положение, от което не знаеше как да се измъкне. Излезе навън и вървеше през нивите без да мисли накъде отива.

Изведнъж пред него застана един старец. Той беше с дълга прошарена коса и малки едва забележими мустаци.

– Изглеждаш ми доста объркан и не на себе си, – каза старецът.

– Ти пък от къде се появи? – грубо каза Румен.

– Това е моята ферма, обичам често да се разхождам тук, – отговори старецът спокойно.  – А ти знаеш ли накъде си тръгнал и къде отиваш?

– Шляя се нагоре надолу, – каза неопределено Румен.

– Аз питам за живота ти? – настоя старецът. – Познавам много хора, които се сблъскват с някакви неприятности и изглеждат като теб, изпълнени с неувереност и страх. Разкажи ми, може и да ти помогна да излезеш от безизходицата, в която си попаднал.

Румен погледна старецът. Лицето на възрастния човек беше спокойно и уверено. И той му разказа всичко.

– В това състояние си, защото си изгубил целта си, – заяви твърдо старецът. – Нямаш насока в живота си, която да те зарежда с ентусиазъм, който осигурява увереност и стимул да преследваме мечтите си. Да живееш без цел е все едно да си перце, което лети, където вятърът го отнесе.  Така си се превърнал в ходещ мъртвец. Когато човек открие целта си, той намира смисъл да се движи и живее. Трябва да намериш правилния път, а мотивацията ще довърши всичко останало.

– А къде да намеря тази цел? – попита Румен.

Старецът не отговори веднага.

Цяла нощ Румен се бе молил:

– Господи, покажи ми цел, която да следвам….. използвай ме за изпълнение на Твоите цели, нека да бъда част от Твоя план.

И ето сега съвсем непознат човек за същото му говори. „Неведоми са пътищата Господни“.

– Мислех си, че съм намерил целта, когато завърших университета, – започна неохотно Румен. – Но сега се съмнявам във всичко: в работата си, в решенията, които съм взел, в миналото и за бъдещето ….. Аз съм един изгубен човек.

Дълбока въздишка, примесена с отчаяние, се отрони от младия мъж.

– Това може да се промени, – каза старецът.

Румен го погледна с надежда.

– Намери място, където най-добре биха прилегнали дарбите и уменията ти. Започни да работиш усилено, без да обръщаш внимание на всяко противодействие и упорство, такива винаги ще имаш. Тогава ще се почувстваш уважен, зачетен и признат.

Румен реши да послуша старецът и да опита.

Преди два месеца сътрудници от Управлението по археология започнали разкопки в покрайнините на Рош а-Аина, преди там да бъдат построени нови жилища.

На 30 декември археолозите са съобщили за първите впечатляващи находки.  Учените са открили останките от селскостопанска ферма, построена вероятно през 8 век пр.н.е. Постройките заемат внушителна площ 30 на 50 метра.

Близо до фермата археолози попаднали на развалини от църква от византийския период. Там добре са се запазили части от пода и цветната мозайка върху него.

В околностите на немския град Хамбург дива свиня се е установила в една ферма и живее заедно със осем крави.

Фермерът Дирк Риз е казал, че глиганът, когото нарекли Банан живее с кравите повече от два месеца. Според него дивата свиня се чувства прекрасно.

– Тя напълно се е установи в стадото. Това е невероятно, – казал е Риз.

Банан е станал местна знаменитост и може да не се страхува, че може да стане лека плячка за ловците. Този глиган има специален статус.

Това не е първият случай, при който глиган и крави живеят в едно стадо.

Малко диво свинче, което кръстили Йохан се преселило при стадо крави във ферма в Долна Саксония. Синът на местения фермер е предположил, че Йохан е останал сирак.

Кравите са го приели като свое собствено теле.

Вън беше се бе смрачило. Развигоров и Малеков седя в близкия ресторант и празнуваха с бутилка вино победата, която бяха извоювали във фирмата си.

– Ако трябваше да прилагаме сила, нямаше да участвам, – каза Малеков.

– Какво толкова, – засмя се Развигоров. – Ако не искат с добро ….. – и ръката му отсече във въздуха някаква илюзорна глава. – Та ние живее в тези мръсотии. Да си чувал някъде да се говори за благочестив живот, освен в църквата. Навсякъде по медиите пробутват все убийства, внезапна смърт и какви ли не сензации.

– Все пак, – каза Малеков, – ние сме порядъчни хора. – не идваме от гората.

– И какво, – смразяващо го изгледа Развигоров, – да фалираме ли? Да не мислиш, че като изобличиш хората за грешките им, те ще ти благодарят и ще се поправят веднага?

– Щастлив съм, – каза Малеков, – че съм далече от такъв „черен“ бизнес. Знаеш, че съм чувствителен човек и много преживявам ….. Аз съм солиден мъж, имам жена и деца.

– Тогава се дръж за полата на жена си, – присмя му се Развигоров. – Във всяка работа се иска хладно сърце и бистър ум. Помниш ли онзи мъж дето правеше смъртоносните скокове?

– Какво стана с него? – попита Малеков.

– С Добри Маринов ли? – сбърчи нос Развигоров. – С него бяхме приятели. Казвал съм му не веднъж, да се откаже, от тази опасна работа, но той не, още малко и щял да се откаже.

– Трябва бая пари да е натрупал, – замечтано каза Малеков.

– Бяха му напълно достатъчни да си купи къща в града и да живее спокойно с останалите, – каза с тъга Развигоров. – Той искаше да си купи ферма, да отглежда животни. Казваше ми: „Още най-малко два пъти и с жената отиваме в някоя ферма“.

– И какво стана? – попита Малеков.

– Преби се. Бях там. Видях, че парашута му не се отвори докрай, резервния също не задейства. Полуотвореният парашут забави падането му, но преди да стигне земята спускането му се ускори и ….. когато стигнахме до него, слабо дишаше. След това отвори очи и си отиде.

– Човек трябва да е доволен и от малкото, което има, – заключи тъжно Малеков.

– Ако хората се задоволяваха с малкото, – махна с ръка Развигоров, – нямаше да ги има тези „акули“ в бизнеса.