Дани погледна нагоре стреснато. Петров стоеше над него и гледаше надолу през зацапаните си очила.

– Имаш ли нещо да кажеш на класа? – попита Петров.

– Не, всъщност не,  – каза тихо Дани, като се опитваше да скрие тетрадката си, в която скицираше нещо.

– Може би желаеш да ни покажеш домашното си, над което си се трудил цяла седмица, – подигравателно подхвърли Петров.

– Ами, …. – започна Дани засрамено.

– А може би слушаш внимателно урока в час и старателно си водиш записки за чутото, – гласът на Петров премина в кресчендо.

– А мм …., – започна да мънка Дани, чудейки се как да се измъкне от ситуацията.

– Разбира се, че не, – продължи своята назидателна реч Петров. – Аз съм само един учител, който стои по цел ден тук и си приказва разни работи, за собствено удоволствие и кеф, без надежда, че ще успее някого да образова.

– Ама аз наистина слушам, – запротестира Дани.

– Не се опитвай да ме заблуждаваш, – кресна учителят.

Петров беше винаги изтупан по модата, но говореше като човек от миналия век. Учениците се страхуваха от него и никога не му правеха номера, като на другите колеги, които бяха доста либерални в опитите си да се справят с тази „пасмина“.

Той беше дошъл от скоро в училището, но още от първия ден беше накарал учениците да запазят тишина. Нямаше нищо топло, сърдечни и любвеобилно в този човек.

Но резултатът беше налице. В класната стая винаги имаше дисциплина, домашните се предаваха навреме. Дори най-бунтарски настроените и небрежните в учението деца изправяха гърбове и млъкваха щом Петров влезеше в стаята.

Веднъж началникът на полицията в едно малко градче отишъл при учителя на сина си.
– Учителю, мога ли да ти задам един въпрос?
– Ти вече зададе един въпрос, – засмял се учителят, но като видял, че посетителят се е смутил, добавил. – Питайте, разбира се.
– Моят син следващата година завършва училище, бих искал да се посъветвам с вас, какъв път той трябва да да избере.
– А той какво казва? – попитал учителят.
– Той до сега не е казал нищо определено, но аз бих искал да стане полицай или лекар.
– Странен избор, – удивил се учителят. – За полицай разбирам, самият вие сте такъв, но защо лекар?
– Аз мечтаех да стана лекар, но родителите ми нямаха пари за такова скъпо обучение. За това аз отидох в армията и служих там пет години, а след това се прехвърлих в полицията. Сега имам достатачно пари, за да дам на сина си, да учи в най-доброто медицинско училище в страната.
– Ако е важно за вас моето мнение, ще ви го кажа. Нека учи нещо друго различно от полицай и лекар.
– Учителю, изненадан съм да чуя това. Вашата мъдрост е извън всякакво съмнение, но можете ли да ми обясните думите си?
– Ако стане полицай, той постоянно ще се сравнява с вас. Това няма да го импулсира и околните ще мислят, че вие му помагате да се издига в службата, дори и нищо да не правите.
– Добре, това ми е ясно, но защо да не стане лекар? – възкликнал началника на полицията.
– Ако стане лекар, тогава вие ще се сравнявате с него. С това какъв той е станал и какъв бихте могли вие да станете.
Началникът на полицията поблагодарил на учителят и си тръгнал.

Ти порастваш, правиш кариера, създаваш семейство. Мислиш, че всичко си постигнал сам и все пак … идва момент, когато осъзнаваш, на колко много хора си задължен за успехите си.
Не става дума само за благодарност, а за това, че хората са свързани един със друг, те си взаимодействат.
Осъзнавайки това по друг начин започваш да гледаш на околните, на родителите, учителите….
Вероятно виждаш, че твоето поведение към хората около теб е модел на взаимоотношения, които си възприел от родителите си. Ти не веднъж си ги виждал как разговарят на улицата, в магазина, на бензиностанцията и неволно ги имитираш, но по свой начин.
И един ден осъзнаваш, че децата ти ще копират твоите действия. Ясно е, че и най-добрия родител, не винаги действа по правилния начин. Оправдавайки се с умора, недостиг на сили, болест, изключва дадено искане на детето или изобщо не му обръща внимание…., а после?
Такъв момент остава като неприятен спомен за детето през дългите години на съществуването му. То се мъчи да го забрави, но колкото е по-неприятен, толкова по-дълбоко се врязва в паметта му.
Как ли ще ни запомнят нашите деца?

Бог ни се открива чрез съвестта ни. Съвестта е като светилник на душата ни. Даже и когато е притъпена и помрачена от греха, тя прави разлика между доброто и злото и свидетелства за Божията святост.
Защо, когато направя нещо лошо, в мен се появява преупредителен сигнал? Съвестта ни е дадена от Бога и се старае да ни отдалечи от злото и ни води към доброто. Съвестта може да бъде нашият най-чувствителен учител и приятел, а когато грешим, ние смятаме, че тя е най-големият ни враг.
„Духът на човека е светило Господно, Което изпитва всичките най-вътрешни части на тялото“.  С други думи, съвестта е Божията светлина вътре в нас.
В „Критика на чистия разум“ Имануел Кант казва, че само две неща предизвикват у него благоговение – звездното небе над главата му и закона на съвестта в него.
Грехът може да затъмни и притъпи нашата съвест. И обратно, ако усъвършенства съзнанието си като вникваме в Божието слово, ставаме по чувствителни в морално и духовно отношение спрямо злото.
А как е твоята съвест?

Един учител умирал. От време на време идвал на себе си и виждал до себе си любимия си ученик.
– Защо не си тръгнеш? Аз така или иначе умирам.
– Не мога, учителю.
– Защо не можеш?
– Защото ти си светлината на моя живот.
Учителят въздъхнал:
– Нима толкова съм те заслепил, сине мой, че отказваш да видиш собствената си светлина?