Отново почнаха дъждовете, а това внасяше допълнително безпокойство и напрегнатост. Не стига, че цените растат, а заплатите и пенсиите не могат да ги догонят, но и времето не иска да се смили над нас.

Мирон седеше в селската кръчма, надигаше от време на време бутилката, пъшкаше и се потеше. Бая грижи го бяха налегнали.

По едно време в кръчмата влезе един от учителите в месното училище. Мирон веднага се закачи за него:

– Даскале, доскоро само слушах, че хората живеят на кредит. Питах се: Това нормално ли е? Но и това дойде на главата ми.

– От ипотеки и кредити, струва ми се, – учителят изяви своята компетентност, – има полза за обществото. Животът в дългове стимулира хората да работят!

– И какво излиза? – Мирон удари масата с юмрук. – Привличаш хората с реклами, а след това ги „стимулираш“ да работят двойно.

– Виж, – започна миролюбиво учителят, – ако човек имаше спестявания, може да прекара периоди без работа. Животът с дългове е много по-различен.

И той размаха ръце в потвърждение на думите си.

– Да бе ….., – намръщи се Мирон, – постоянно трябва да се трудиш. И кой печели от всичко това? …… А хората се суетят …. и продължават да работят „неуморно“.

– От гледна точка на инвеститора, кредитът за масите е благодат, защото увеличава общото благо, което обществото произвежда, – започна като по учебник учителят.

– Всичко може да изглежда полезно, – смигна Мирон, – особено ако си от другата страна на барикадата.

– Все пак не бива да забравяме, че заемът и ипотеката не само ни принуждават повече да работим, но отнемат и свободното ни време, – даскала опита някак да оправдае думите си преди това.

– С други думи ставаме роби на един невидим господар, – отсече Мирон и обърна гръб на „просветеният“ в работите на обществото.

Днес бе хубав слънчев ден, но толкова неочаквано лоши неща се случиха на Лора в училище, че тя се огорчи и отчая.

Когато се прибра в къщи тя се опита да прикрие разочарованието си с надежда, но майка ѝ надушваше неприятностите отдалеч.

Тя погледна дъщеря си и попита:

– Какво се е случило? Имаш някакъв проблем?

Лора се опита да се усмихне, но майка ѝ добави:

– Преди да ми кажеш, че няма нищо, не забравяй, че съм твоя майка. Аз те родих и те познавам много добре.

Така си беше. Майка ѝ винаги бе до нея в моменти, когато тя имаше най-голяма нужда от нея.

По този начин, дори много повече, Бог ни познава отблизо. Той знае ставането и сядането ни. Вижда мислите ни отдалеч, преди да сме казали или направили нещо опирайки се на тях.

Той знае желанията и копнежите ни. Не можем да излезем извън границите на Неговата изобилна любов и грижа.

В Него намираме утеха, независимо къде се намираме и през какви обстоятелства преминаваме.

Когато Го призовем в молитва, Той ще ни предложи любовта, мъдростта и напътствието, от което в дадения момент се нуждаем.

Петър мечтаеше да стане лекар. За това учеше упорито в училище, но когато дойде време да постъпи в университета, баща му каза:

– Не мога да те издържам. Парите не стигат. Не мога да ти помогна.

Младият мъж трябваше да остане и да помага на баща си във работата му на полето.

Времената бяха трудни, парите бяха оскъдни и Петър почувства, че трябва да се подчини на желанието на баща си.

Мина време и той се насити на селския живот. Опакова нещата си и потегли към големия град. Със себе си отнесе сърце пълно с горчивина и негодувание към баща си.

До края на живота си, Петър сдържаше гнева си, но обвиняваше баща си:

– Той потъпка мечтата ми.

Младият мъж почти не допускаше хора до себе си.

Горчивината, която таеше в себе си, постоянно се отразяваше на всяка връзка, която успяваше да развие, но не можеше дълго да я задържи.

Чувстваше се отхвърлен, за това често се изолираше от околните.

Местеше се от работа на работа. Не можеше да се установи на едно място, а и работата му не спореше.

Един ден срещна Елена. Тя пожела да се грижи за него. След бърз годеж, те се ожениха.

Три седмици по-късно, неочаквана експлозия от гняв почти сложи край на всяка привързаност, която младата булка изпитваше към него.

Елена не го остави, но се сви пред буйният му нрав.

Повечето от нейните приятели отказаха да ходят в дома им. Те не можеха да понасят Петър, защото той бе изпълнен с много гняв и огорчение.

Дори когато Петър не можеше да се грижи за себе си, отровата на негодуванието и горчивината продължаваше да го разяжда. Колкото по-дълго сдържаше гнева си, толкова по-жестоко жлъчта го изгаряше.

Хубаво би било душата на този човек да бъде изцерена и той да се изпълни с радост и мир, но за съжаление това не се случи.

Петър умря огорчен и ядосан на всички.

Каквато и причина да е имал бащата да задържи сина си, тя не оправдава огорчението на Петър.

Запитайте се:

– Кой е страдал най-много през тези години?

Със сигурност това не е бил бащата, а синът.

Запомнете, че когато сдържаме гнева и огорчението си, целият ни живот ще бъде потопен в тяхната отрова.

Антон израстна заобиколен от хора посветили живота си на Бога, но в училище той откри, че не всички християни се справят добре с някои въпроси свързани с християнството.

Веднъж, когато вече бе гимназист, в едно от междучасията се бе събрала малка група в столовата .

Младежите не обсъждаха музикални състави, футболни отбори или съвременната мода, а спореха по въпроса за предопределението.

Сякаш Бог бе предизвикал този дебат с цел, да се задълбочи срещата им с несътворения живот и светлината на Господа.

Никак не бе просто да се победят един друг и да покажат на останалите безумието на пътища им.

В християнския живот има безброй разсейвания, които заплашват да ни извадят от релси и да ни отвлекат от общението ни с Бог.

По време на спора Антон си спомни за един човек, който бе задал умишлено войнствен въпрос относно конкретно религиозно вярване. Той го бе поставил с цел единствено, за да предизвика дебат и дори полемика.

Друг тогава бе реагирал спонтанно:

– Нямам време да обсъждам това, моя Бог ме чака.

Да, беше грубо, но имаше нещо вярно в казаното.

Не си губете времето с празни дебати, които ви откъсват от общението с Божия Дух.

Човек може да има големи познания за християнската вяра и дори да ангажира други в името на Христос, аргументирайки се за определена позиция и вярвания, които са достойни за похвала и защита, но напълно да пропусне същността.

Бог те чака. Той копнее да общува с теб. Не пропилявай живота си в празни занимания. Не изпълвай дните си с религиозен шум или заетост, която изпълва главата ти и изпразва сърцето.

Приближавай се към Него, за да се приближи и Той към теб.

Някога си в едно далечно царство живеел ковач. Той се научил така изкусно да прави вериги, че в крайна сметка започнал да ги носи върху себе си.

Това се харесало и на другите ковачи и те усъвършенствали това изкуство.

Хората започнали да си слагат вериги, дори царят и благородниците не изостанали в това, а последвали людете.

Царят издал специален указ:

– Всички да носят вериги.

Децата в училище се обучавали как правилно да носят такива „важни атрибути“.

Бижутерите започнали да правят златни, сребърни и вериги с диаманти, които се превърнали в най-високо държавно отличие.

Появили се майстори, разработващи нови и подобрени вериги от различни ултралеки сплави.

Започнали да се провеждат научни конференции и симпозиуми за веригите. На тях учените пренаписали история на царството. В нея те утвърждавали, че вериги са се носели от древни времена.

И все пак се намерили хора, които не искали да ги носят. Те били преследвани. Лишавали ги от свобода. За наказание им слагали по-тежки вериги, които им причинявали болка и дори смърт.

Въпреки това, когато умирали, тези мъченици говорели на останалите:

– Освободете се от веригите си.

Постепенно все повече хора от това царство започнали да вярват в идеята, че веригите трябва да бъдат премахнати.

Някои напълно ги премахнали, други само от части.

Освободените обяснявали на всички:

– Сега ни е по-леко да живеем.

Но другите само клатели глава невярващо и дрънчали още по-силно с веригите си.

След време по-голяма част от населението започнало да разбира, че е възможен живот без вериги.

Царят издал нов указ:

– Оправдават се всички, които са отказали да носят вериги.

Даже организирали празник на пострадалите.

Но както и преди, никой не смеел да свали веригите си. Те били свикнали с тях.