Телефон е най-известното от изобретенията на Александър Бел. Но повечето от научната работа и изобретения Бел е била предназначена за подобряването на средства за комуникация за глухи. Той е четял лекции и е работил с глухонеми ученици, много от които са се научили да говорят.
Александър Греъм Бел е роден на 3 Март 1847 в шотландския град Единбург. На 13-годишна възраст, Бел завършва Кралското училище в Единбург.
На 16 години, е назначен за преподавател по реторика и музика в Академията Weston House.
През 1870 г. Бел се установява в Брантфорд, Онтарио. Още в Шотландия, Бел се интересува от възможността за изпращане на сигнали на разстояние.
В Канада, той продължил да изобретява различни неща, по-специално, създава електрическо пиано, адаптирана за предаване на музика по жица.
През 1876 г. той получава патент, описващ „метод и апарат … за предаване на глас и други звуци телеграфически … с помоща на електрически вълни.“ В действителност, това е телефон.
През 1877 г. с още двама партньори основава компанията „Бел Телефон“, а година по-късно в Ню Хейвън, Кънектикът, представи работата на първата телефонната централа.
През същата година, Вел се жени за Мейбъл Хабард, а през 1882 г. той става гражданин на САЩ.
US National Geographic Society е създаден с участието на Вел.  Той умира на 02 август 1922 г. След смъртта му, всички телефони на Съединените щати били спрени за минута мълчание в памет на Бел.

Без значение колко ни е скъп родния дом, той не винаги ще бъде наше жилище. Когато поглеждам децата си, ми е трудно да повярвам, че те вече са възрастни и живеят самостоятелно. Домът, в който преди е звънял детски смях опустява.
Учениците, заради Христос са оставили любимия си дом и занятие, отделили се от живота и радостта в дома си, защото ги е призвал Сам Господ.
Исус им е говорел: „Ние нямаме постоянен дом тук на земята, но в дома на Отца Ми, има много жилища приготвени за вас“.
Дори и най-щастливите моменти в живота траят само миг, но небесна радост е вечна. След като влезем в нашето вечно жилище, Христос ще ни посрещне на прага!

Учениците влязоха шумно в училище и всеки се устреми към класната си стая.
А ето го и Валери. Огомен дългуч, който повтаряше 8-ми клас. Силвия беше нова ученичка, дошла наскоро в училище. Тя беше седмокласничка.
Валери се лепна за нея.
„Сигурно си мисли, – каза си Силвия, – че като съм нова и си мълча, може да издевателства над мен. Да подхвъля закачки след мен, да ми подлага крак, за да ме спъне или да ме замеря с дъфка, която може да се лепне за косата ми“.
В училището всички се страхуваха от Валери. Може би защото беше висок и як. Затова, когато се лепна за Силвия, никой не се застъпи за нея. Тя трябваше сама да реши проблема си.
Валери започна да я дразни, думите му бяха обидни и я изгаряха. Тя се обърна срещу него и го заплю. От къде събра толкова смелост, за да го направи и тя не разбра. Ако го беше ударила с малките си юмручета, това щеше да бъде като ухапване от комар за огромното му тяло. Но Силвия го удари по най-уязвимото му място, неговата душа.
Спаси я само звънеца, за влизане в час. Но всички знаеха, че в следващото междучасие ще бъдат свидетели на ответния удар на Валери за това, че беше унизен пред всички.
След като свърши часът Валери приближи Силвия. Наоколо групирайки се, ученици започнаха да си шушукат очаквайки развръзката. Силвия изтръпна. Но когато го погледна в очите, видя нещо необичайно, което беше станало през последните 45 минути.
Валери протегна ръка към Силвия и каза:
– Извинявай, че се държах грубо с теб. Ако някой те закачи, обади ми се, ще му дам да се разбере. Тук всички са страхливци и подлеци…
Силвия беше поразена. Този глупав повтарач, протегна грубата си лапа и ѝ поиска прошка, невероятно.
Тя сви ръмене и му подаде ръка.
Сега Силвия можеше спокойно да върви по коридора на училището, той не ѝ изглеждаше толкова страшен и тъмен, само защото на Валери му бе проговорила съвестта.

Дани погледна нагоре стреснато. Петров стоеше над него и гледаше надолу през зацапаните си очила.

– Имаш ли нещо да кажеш на класа? – попита Петров.

– Не, всъщност не,  – каза тихо Дани, като се опитваше да скрие тетрадката си, в която скицираше нещо.

– Може би желаеш да ни покажеш домашното си, над което си се трудил цяла седмица, – подигравателно подхвърли Петров.

– Ами, …. – започна Дани засрамено.

– А може би слушаш внимателно урока в час и старателно си водиш записки за чутото, – гласът на Петров премина в кресчендо.

– А мм …., – започна да мънка Дани, чудейки се как да се измъкне от ситуацията.

– Разбира се, че не, – продължи своята назидателна реч Петров. – Аз съм само един учител, който стои по цел ден тук и си приказва разни работи, за собствено удоволствие и кеф, без надежда, че ще успее някого да образова.

– Ама аз наистина слушам, – запротестира Дани.

– Не се опитвай да ме заблуждаваш, – кресна учителят.

Петров беше винаги изтупан по модата, но говореше като човек от миналия век. Учениците се страхуваха от него и никога не му правеха номера, като на другите колеги, които бяха доста либерални в опитите си да се справят с тази „пасмина“.

Той беше дошъл от скоро в училището, но още от първия ден беше накарал учениците да запазят тишина. Нямаше нищо топло, сърдечни и любвеобилно в този човек.

Но резултатът беше налице. В класната стая винаги имаше дисциплина, домашните се предаваха навреме. Дори най-бунтарски настроените и небрежните в учението деца изправяха гърбове и млъкваха щом Петров влезеше в стаята.

Един будиски учител прочел на учениците си прекрасен текст, който докоснал всеки от присъстващите. Учениците веднага попитали:
– Кой е написал това?
Учителят ги погледнал и отговорил:
– Ако ви кажа, че е Буда, ще благоговеете пред текста. Всяка сутрин ще слагате върху него цветя и ще му се покланяте. Ако кажа, че този текст е написан от патриарха, вие ще почитате текста, но няма да му се кланята, както пред текст на Буда. Ако ви кажа, че текста е написан от монах, вие навярно ще се объркате. Но ако узнаете, че това е написал нашият готвач, ще се разсмеете.