Дядо Радул постоянно имаше в джобовете си масльонка, прибор с машинно масло за смазване на различни елементи.

Щом минеше покрай врата, която скърцаше, намазваше с масло пантите ѝ. Случваше някоя порта трудно да се отваря и затваря, тогава масльонката отново влизаше в действие.

И така вървеше дядо Радул премахвайки трудностите и улеснявайки тези, които вървяха след него.

Някои казваха за него:

– Той е странен човек.

– Ненормален?

– Своеобразен и чудат.

А старецът продължаваше да пълни и изпразва масльонката си с масло, като смазваше всички места, които се нуждаеха от това.

Има много хора, чийто живот скърца със зъби и безжалостно трещи ден след ден. На такива нищо не им се отдава и изобщо не им върви. Те се нуждаят от масло на радост, нежност и внимание.

А вие носите ли със себе си такова масло? Готови ли сте да помогнете на ближния си, да смекчите тежката му участ?

Знаете ли, че смазката на одобрение много добре действа на отпадналите духом? Тя е утешение за отчаяните.

Маслото на милосърдието смекчава острите и твърди краища на ожесточеният живот, следствие от греха. Хора, които са го получили стават по-меки и податливи да приемат изкупителната благодат на Спасителят.

Какво чакате? Не се бавете! Този, човек може повече да не го срещнете, за това побързайте да му помогнете!

Юри Николаев бе следовател – криминалист в големия град. Често му се случваше да изследва човешката плът, за да намери доказателства за извършеното престъпление.

Веднъж Юри оглеждаше мястото, където бе извършено едно жестоко убийство.

На една бензиностанция престъпникът бе застрелял жената, която обслужва бензиновите колонки, от непосредствена близост с ловна пушка.

Когато започна да изследва трупа вниманието на Юри бе привлечено от разпрострялото се на земята мозъчно вещество. Вследствие на мощният заряд части от черепа бяха заседнали в мозъка.

Юри се загледа в своеобразния „информационен център“ на човешката биомашина, която не бе повече способна да придаде своите импулси по „невидимите“ проводници, за да може да се изправи и задвижи това тяло.

Изведнъж Юри чу зад себе си, по-скоро от дясно, женски глас:

– Това ли е всичко?

Инспекторът потръпна, защото никой от колегите му не бе наблизо. И докато се чудеше и оглеждаше наоколо, чу много по-силен и настойчив глас:

– И това е всичко?

Юри видя, че на близо няма никой, но в ушите му звучеше гласът и той бе напълно объркан.

„Това не може да бъде никой друг освен жертвата, – помисли се следователят. – Може би тя да се нуждае от утешение, а аз нищо не ѝ казах. …..Ако наистина можехме да си говорим, щеше да се получи интересен диалог“.

Той все още не можеше да възприеме, че убитата жена е излязло от тялото си и иска да му каже нещо.

Благодарение на случилото се Юри по-внимателно се зае с работата си. И едва тогава забеляза късчета навита хартия от списание едва показващи се в разпиления мозък.

Това неопровержимо доказателство, му помогна да изправи престъпника пред правосъдието.

Този случай дълго време не даваше покой на Юри, защото той и така не можа да помогне на убитата. Може би сега би намери думи за утешени или съчувствие, но тогава? Следователят бе потресен от такъв вид близко общение.

И жертвата беше объркана и се чувстваше безпомощна, но само до момента, когато осъзнаеше, че смъртта съвсем не е края, а продължение в един нов живот.

Ние навярно ще споделим впечатленията си с някой друг и ще да бъдем съкрушени, че губим най-ценните си сили за постигане на външни достижения, а сме изпуснали най-ценния дар – вътрешно ни състояние.

Николай правеше първите си стъпки в свещеническата си кариера.

Една вечер доста късно някой звънна на вратата му.

Когато Николай отвори, пред него стоеше красиво облечена жена. Явно тя отделяше голямо внимание на външния си вид. Всичко в нея бе строго, солидно, устойчиво и представително. В очите ѝ се четеше отчаяние и молба за помощ.

– С какво мога да ви помогна? – попита Николай.

– Скоро почина синът ми. Той бе единственото ми дете. Беше добър и отзивчив. Когато постъпи в университета, ни радваше със своите успехи. Носеше ни само радост. И изведнъж в живота ни настъпи скръб. Неочаквано заболяване и смърт. Всичките наши планове и мечти, рухнаха за една нощ.

Жената се разплака.

– Какво да правя? Как да продължа да живея с тази мъка? Защо Бог ме наказа?

Тя нищо не каза за Христос, нито за бъдещето възкресение на всеки повярвал в Него.

„За нея Бог и да съществува, – помисли си Николай, – Той е като някакъв абстрактен образ, Който е разработил нравствените норми, за реализацията на които е създадена Църквата“.

– Какво искате от мен обикновения енорийски свещеник? – попита Николай. – С какво мога да ви помогна?

Отговорът бе съвсем неочакван:

– Искам сина ми да се върне.

Какво можеше да ѝ отговори Николай, когато от него не очакваха утешение, а възкресение?

След десетина години Николай отново срещна тази жена. Но сега тя бе съвсем друга. Усмивка грееше на лицето ѝ, а в очите ѝ се четеше мир и спокойствие.

– Какво се е случило с вас? – попита я Николай. – Как загубихте скръбта и болката си?

– Много свещеници молих да възкресят моя син. Къде ли не ходих. Но прочетох цялото Евангелие до край и разбрах, че ние всички ще възкръснем и аз непременно ще срещна сина си. Христос победи смъртта. И това ме успокои.

„Блажени са тези, които скърбят, защото те ще се утешат“.

Какво е имал предвид Исус, когато е казал тези думи. Той говори за плача на ходатая. Исус ни учи, че за ходатая настъпва утешение, когато той получава потвърждение от Святия Дух, че е направил пробив с молитвата си.

Какво е това да направиш пробив чрез молитва?

Това означава да преминеш през бариери, които са спрели Божията работа в живота на другите хора, като използваш своето духовно оръжие, за да разгониш силите на тъмнината, които ги обкръжават.

Днес повече от всякога има нужда от вярващи, които са готови да извършват това дело. Необходими са ходатай, които да стоят пред Бога, искайки Неговото милосърдие и състрадание за грешниците, за болните и за този изгубен свят.

Трябват молитвени войни, които са готови да стоят до тогава, докато получат увереност, че всички бариери са съборени и всяко робство е унищожено.

Бог търси такива ходатаи. И някои неща няма да се случат на тази земя, ако Той не ги намери. Има благословения и движения Божии, които няма да дойдат, докато не се родят в молитва.

Даже самият Господ се е появил на тази земя поради молитвата на Симеон и Ана. И двамата са били ходатаи, молитвени воини на Бога.

Те са прекарали много години в молитва с плаче, молейки се за идването на Месия. И, след като приключили работата си, те са имали утешението на Светия Дух. Защото, след като видели в храма бебето Исус, го признали и се зарадвали.

Навярно се питате дали сте призвани за ходатаи? Да. Бог призовава вярващите навсякъде да мине през този уникален плач и утеха, с които са запознати само ходатаи. Той ви призовава да положите живота си за другите посредством молитва.

Някой някъде в света се нуждае от вашия пробив чрез молитва за него. Застанете на колене и го направете!

Рени се грижеше за сестра си Дора, която бе хронично болна. От две седмици двете сестри бяха заедно. Рени изслушваше Дора, помагашеѝ да се храни и я насърчаваше:

– Бог е близо до теб и няма да те изостави.

Но един ден ден Дора отново постъпи в болницата. Тя не се чувстваше добре. Рени разбра и веднага пристигна в родния им град. Тя започна почти всеки ден да посещава сестра си.

При едно от посещение в болницата, където Дора беше настанена, една медицинска сестра предложи на Рени:

– Може да останете при сестра си и след свиждането.

Рени се зарадва, че ще бъде по-дълго време със Дора. Тя и помогна да се изкъпе и я облече. Докато я водеше Рени си повтаряше: „Тя ще се оправи“.

Когато си легна Дора каза:

– Рени, сега можеш да си тръгваш и Бог да те благослови.

Обнадеждена Рени си тръгна. Надеждата, че сестра ѝ ще се оправи, бе пораснала, но по пътя за в къщи се обадиха от болницата. Рени се върна веднага обратно.

Когато стигна в болницата ѝ казаха:

– Сестра ви почина, малко след като си тръгнахте.

Рени почувства силна болка, това бе голяма загуба за нея. Тя си спомни последните думи на сестра си: „Бог да те благослови“. Те бяха едно утешение за нея.

– Смъртта няма последната дума, – усмихна се през сълзи Рени, – защото Бог ни дарява вечен живот. Дора вярваше в Него и сега е в обятията Му.