Ние всички имаме деца. Наши или чужди те се явяват част от нашия живот.

Мартин е много издържлив, въпреки че понякога изпитва неувереност и дори се чувства слаб. Ние хората сме толкова различни и се отличаваме едни от други, но това не ни пречи да се уважаваме, а не да се отхвърляме.

Мартин се роди в 26-та седмица от бременността, отгледа го Марта Иванова, тя не е биологичната му майка, но много се постара момчето да получи всичко, което всяко нормално дете има.

Първите ти месеца това малко създание се бореше за живота си. Байпас хирургия, кръвопреливане, и т. н. След три месеца родната му майка, се отчая, че от него ще излезе човек и го изостави.

Малчуганът трябваше да се справи с много физически проблеми. Проговори на три години. Започна да ходи много по-късно от връстниците си. Нямаше зъби, докато навърши една годинка. Във всичко изоставаше.

Но Мартин беше толкова любвеобилен. Неговата усмивка беше най-хубавото в този живот.
Той харесваше всички, даже и тези, които го оскърбяваха всеки ден. Великодушно прощаваше и забравяше всичко. Никого не съдеше.

Опитайте се поне един ден да постъпвате така. Дали някой изобщо ще може?

Днес отново му се присмяха:

– Виж какви скоби има на зъбите, – сочеше го с пръст едно пълно и яко момче.

– Погледни го само как се храни, – прикри усмивката си с длан Дора.

Тези деца не знаеха, че Мартин не може да държи храната в устата си. Едва ли се досещаха, колко трудно му бе да координира погледа и ръцете си?

Скобите, които носеше му помагаха да отпусне челюстта си, която не бе се развила с израстването му. Благодарение на нея, той не изплюваше храната и можеше да я дъвче.

Един ден Мартин призна на учителката си:

– Аз вече свикнах на подигравките им.

Учителката бе потресена, тя се почувства ужасно.

Малко след това се обърна към останалите деца и им каза:

– Не е нужно да харесвате Мартин, достатъчно е да го уважавате. Ценете хората около вас независимо, че понякога могат да изглеждат странно и движенията им да са чудновати за вас…..

Можем само да се надяваме, че съучениците на Мартин, както и всички останали хора , ще се отнасят с внимание и уважение към другите, които се подобни на него и ще спрат да издеателстват над тях.

В залата се усещаше напрежение. Някои стояха със зяпнали уста, а други си шушукаха.

Мери бе успяла до сега да отговори на всичките въпросите в играта и бе спечелила 500 хиляди евро.

– Вие играхте страхотно, – каза водещият на играта, – а сега ще се изложите ли на риск да загубите досегашната спечелена сума, която никак не е малко или …. сте решили да си тръгнете от тук с един милион?

Мери дъвчеше устните си от напрежение. Ръцете ѝ бяха свити в юмрук.

Тя поглеждаше водещия, после забиваше поглед в пода и леко потрепваше.

– Ще вземете ли досега спечелените пари или ще играете по-нататък, където ви очаква голямата награда?

Предизвикателството бе голямо.

– Разбира се, – набра смелост Мери, в гласа ѝ се усещаха нотки на тържество. – Ще играя по-нататък.

– Внимание, въпрос за 1 милион евро, започна бавни и тържествено водещият. – Коя от тези птици не прави гнездо: а) врабче, б) дрозд, с) сврака, d) кукувица.

– Бих искала да използвам и последната подсказка, нека да позвъним на Павел Иванов.

На Мери ѝ връчиха слушалката и тя повтори въпроса на Павел.

– По дяволите, Мери! Това е много просто! Кукувица!

– Сигурен ли си?

– Разбира се.

Мери се обърна към водещия и смело каза:

– Моят отговор е кукувица.

– Това окончателният ви отговор ли е? – попита водещият.

– Да!

Настъпи дълга продължителна пауза. Изведнъж водещият извика:

– Кукувица, това е правилният отговор! Мери поздравявам ви, вие спечелихте един милион.

На следващия ден Мери покани Павел, за да отпразнува с него победата.

– Интересно, Павле, от къде бе сигурен, че точно кукувицата не си прави гнездо?

– Защото тя живее в кутията на часовника, глупачето ми ….

Опитвали ли сте някога да ядете пилешка супа, когато сте болен от грип или имате запушен нос? Не е много приятно нали? Независимо от това, колко сол или пипер сте прибавили в супата, ще имате усещане, че тя е смес от влажна кърпа и гореща вода.

Това става така, защото нашата способност да възприемаме вкуса включва в себе си и нашето обоняние.

Въпреки че на нашия език има множество нервни окончания, отговорни за усещането на пет вкуса, повечето „чисти“ вкусове оформят нашето възприятие съвсем различно.

Според количеството ядене, което попада в нашата уста, голяма порция от храната се превръща в лека микроскопична „мъгла“, попадаща в носа ни.

По такъв начин, всяка подправка и аромат, присъстващи в храната, стимулират нашите обонятелни рецептори, смесвайки възприятието с вкусовите усещания. Всичко това се обединява в кулинарен бунт на аромата и вкуса.

Благодарение на какво се отваря нашата уста? Без да смятаме костната структура, представена от черепа и долната челюст, трудно е да се повярва, че устата е поредица от мускули, опънати  с кожата и мембраните.

Един бърз поглед на учебника по анатомия ни показва, че тези мускули съставляват значителна част от контура на лицето ни. Всеки мускул е отговорен за определено движение на нашата уста – свирене, дъвчене или напомпване.

За това фразата „направи такова лице и то ще си остане така“ не е съвсем неправилна.

Ако мускулите  и челюстта  се фиксират в определено положение, като например, при спазъм на дъвчащите мускули или изкълчване, когато лекарят нагласява челюстта обратно в правилното ѝ положение, никак няма да ни е до смях.

Жител на Дацин, който се намира в северната част на Китай, редовно изпраща кучето си за продукти.

Животното отива в магазина и занася в устата си един юан. За тези пари продавачът му дава парче наденица, съответстваща на дадената стойност и кучето я отнася у дома си.

От персоналът на магазина обяснили, че собственикът на кучето е техен постоянен клиент и неговият домашен любимец всеки ден идва за колбаси.