Архив за етикет: урок

Беше ѝ позволено да направи всичко

unnamedПоследните лъчи на слънцето обагриха облаците. Марта стоеше пред отворения прозорец и негодуваше на глас:

– Това не може, онова не бива. Така не можеш да постъпваш…. до гуша ми дойде. Каква я тази свобода, щом трябва да се съобразява с другите? Нима това е свобода?…

Подухна лек ветрец. Листата леко се разшумяха, а птиците започнаха вечерните си концерти.

Главата на Марта клюмна на гърдите ѝ и тя неусетно притвори очи.

Изведнъж пред нея се появи огромна торта.

– Мога ли да си похапна от нея? – попита Марта ококорила широко очи.

– Може, – обади се тих глас.

Тя бързо взе вилицата и ръката ѝ се протегна към това невероятно лакомство, но изведнъж спря.

– Но нали е вечер? – плахо попита Марта.

– Яж, – подкани я тихия глас.

Тя не дочака втора покана, а бързо се нахвърли към тортата.

– А мога ли да не мия съдовете? – отново попита Марта невидимия си благодетел. – Всяка вечер не лягам, докато не измия всичко в кухнята.

– Не мий, – отново се обади тайнствения глас.

– А мога ли така просто да си полежа на дивана?

– Може.

– Да, но трябва да проверя дали децата са си научили уроците и са си написали домашните.

– Какво от това? – попита гласът. – Лежи.

– А утре мога ли да не отида на работа? – с плаха надежда попита Марта.

– Не отивай!

– А какво ще кажат там за мен?

– Защо това толкова много те вълнува?

– А мога ли в събота и неделя да не ходя при родителите си?

– Може.

– Да, но те са вече възрастни, – заговори съвестта на Марта, – имат нужда от подкрепа и внимание. Освен това трябва да взема някои продукти оттам.

– Е, измисли нещо, – добави гласът.

– А мога ли в събота да отида на танци, а след това в магазина, поне да погледам?

– Може.

– А мога ли да кажа на Станислава, че е кучка?

– Може, но какво ще спечелиш от това….

– А може ли…….?

Марта беше щастлива, тя можеше да направи толкова много неща, които по-рано ѝ бяха „забранени“.

На улицата някой форсира двигателя на колата си. Вятърът се усили и рамките на отворения прозореца се треснаха.

Марта бавно отвори очи. Дълбока въздишка на разочарование се отрони от гърдите ѝ. Тя стана бавно, затвори прозорецът и се затътри към кухнята.

Това живот ли е

unnamedДотегнал му бе живота на Мартин и се обърна към Бога:

– Какъв е този живот? – силно се възмути той. – Отивам на работа, работя като вол. А съпругата ми само вечеря, сутрин закуска, а през останалото време безделничи, даже я мързи и да се облече. Къде е справедливостта, Господи? Ще разрешиш ли проблемите ми?

– Няма страшно, – успокои го Господ, – за мен няма нищо невъзможно. Просто ще разменя местата с жена ти, а после вие сами се оправяйте.

– Идеално, съгласен съм! Най-после ще си почина!

– Така да бъде, – тежко въздъхна Бог.

И така за Мартин започна нов живот.

Чистене, пране, закърпване на скъсания ръкав на сина му, който се бе катерил по дърветата. Миеше децата. Даваше им супа….

А вечерта малкият се развика:

– Трябва да идеш утре в училище, класната те вика …

Помагаше на децата да си научат уроците. А късно вечер, когато всички вече спяха, Мартин отиваше в кухнята да измие съдовете, които бяха препълнили мивката.

На пазара, по магазините ….. нямаше край. Мартин се мяташе като катерица нагоре, надолу ….

Той не можа да издържи дълго тази въртележка. Бе изминала едва една седмица, а той се чувстваше преуморен.

И тогава той отново извика към Бога:

– Боже, помогни ми! До сега не съм осъзнавал, че животът на един мъж е рай в сравнение с този на жената. Моля Те, върни всичко, както беше.

Господ се усмихна и му помаха с ръка ….

Паузите в мелодията на живота ни

imagesОтново заваля. Това бе един нескончаем поток от безброй капки, които превръщаха земята в непроходим кален терен.

Дядо Петър и внукът му Пешо седяха край печката и се грееха.

Старецът много обичаше това палаво момче, не защото го бяха кръстили на него, а заради любознателността му.

Днес Пешо с голямо нетърпение очакваше да чуе какво ще разкаже дядо му. До сега старецът не бе го разочаровал с историите си.

– Когато има пауза, музика не се чува, – каза дядо Петър, – но в паузата се раждат нови звуци.

– Как така? – ококори очи Пешо.

– В мелодията на нашия живот често се появява „пауза“, а ние си мислим, че Бог е завършил музикалния Си мотив, – старецът се опита да разясни казаното.

Но по очите на внука си дядо Петър усети, че Пешо не го е разбрал.

– Понякога Бог допуска болест, сриване на плановете ни, – продължи възрастният човек, – непосилни усилия. По този начин се появява неочаквана пауза в химна на живота ни.

– А, да…. познавам това състояние, – каза внукът. – Тогава започваме да се оплакваме, защото гласът ни замлъква и нашата партия липсва във всеобщия хор, който постоянно се възнася към Създателя.

– А как трябва да се отнася истинският музикант към „паузите“? – попита дядо Петър.

Пешо повдигна рамене, явно не знаеше отговора.

– Забележи, изпълнението на музиканта е съгласувано с ритъма. Той не представа да го отброява, докато решително и вярно не подхване следващата нота, без да нарушава мелодията, все едно изобщо не е спирал.

– Дядо, как мислиш, Бог без определен план ли пише мелодията на  нашия живот?

– Той винаги знае коя е най-подходящата нота за дадения момент, – поклати глава старецът. –  Ние само трябва да научим мелодията, без да се смущаваме от „паузите“.

– Наистина, не бива да ги пренебрегваме, – съгласи се Пешо, – за да не нарушим мелодията и нейният ритъм.

– Ако погледът ни постоянно е насочен към Бога, – засмя се старецът, – Той сам ще следи за такта. Взирайки се в Него, ние звънко ще подхванем следващата нота.

– Но ако сме натъжени от случващото се в живота – каза внукът – и си кажем: „В музиката няма паузи“?

– Тогава забравяме, че тя се ражда в паузите.

– Създаването на музиката е бавен и мъчителен процес в нашия живот, – отбеляза Пешо.

– Бог ни обучава с голямо дълготърпение. Забележи, колко дълго трябва да ни чака, докато научим урока си и то да го научим напълно.

Дъждовните капки бяха спрели да барабанят по прозореца, а слънцето се мъчеше да пробие гъстия слой от облаци.

Но не се мина много и слънчевите лъчи огряха окъпаната земя. А дядото и внукът прекрачиха прага и излязоха на двора, вслушвайки се в птичата песен.

Научила урока си

89354966839944b93bdd8fe882b5bac3Дядо Стойко и баба Ирина бяха много радостни и щастливи. Синът им Добри доведе снаха у дома им. Дългоочакваната отмяна най-после се появи и в тази къща. Момата бе добра и работна, но….

Няколко сутрини дядо Стойко като излезеше в двора, що да види. Снаха му Велка мете и шета из двора, но роклята ѝ е толкова къса, че като се наведе да вземе нещо от земята, чак кълките ѝ се виждаха.

А добрия старец наведе очи, не погледна към нея, а бързо се прибра в къщи.

– Ирино, – рече на жена си дядо Стойко, – кажи на булката да облече по-дълъг фистан. Като се наведе ѝ се виждат срамотиите.

– Не ѝ обръщай внимание, Стойко, – каза жена му, – такава е модата днес. Младите са такива. Ти като не искаш не гледай.

На другата сутрин дядо Стойко подрани, взе метлата и взе да събира опадалата шума от дърветата по двора, но беше само по една риза, а ризата му не беше много дълга.

Излезе и Велка на двора. Като видя свекъра си така разголен, смути се, бързо влезе у дома и каза на свекърва си:

– Мале, тате е полудял.

– Какво е станало?

– Излез сама да видиш, – подкани я снахата, като леко я избутваше към вратата.

Ирина като излезна на двора, ахна:

– Дърти пергишино, какво си се разголил такъв, та притесняваш булката. Я, бързо да се облечеш.

– Нали каза, че такава била модата сега, – усмихвайки се хитро дядо Стойко.

Снахата, която стоеше зад вратата и чу какво каза свекъра ѝ, се изчерви.

От този ден нататък, тя не облече вече къса рокля или пола, беше си научила урока.

Осъзнал се

imagesПрез тази година Спас ставаше на 18. През изминалото време до сега той празнуваше рождените си дни заедно с родителите си, но тази година той искаше нещата да станат малко по-иначе.

Застана пред баща си и майка си и категорично заяви:

– Мили родители, тъй като влизам в категорията на възрастните, искам да посрещна рождения си ден с приятелите си. А вас ви моля да не бъдете тук, когато те дойдат.

Спас очакваше някаква опозиция от родителите си, но бе изненадан.

– Нормално е вече да искаш, да празнуваш рождения си ден с приятелите си, – каза баща му.

– Ние ще намерим къде да отидем през това време и с какво да се занимаваме, – успокои го майка му.

Вечерта Спас събра много от съучениците си, за да отпразнува рождения си ден. Дигаха шум. Река от алкохол се лееше. Някой пееше. На друг му бе станало лошо от предлаганите питиета и не достигайки мивката и тоалетната, изливаше цялото съдържание на стомаха си върху килима …

Спас не си спомняше какво точно се случи тази вечер. След като приятелите му си отидоха, той рухна на дивана и заспа.

Той не усети, кога родителите му се върнаха. Не разбра, как и с колко огромни усилия очистиха „бунището“, в което бе превърнал  апартамента заедно с приятелите си.

На сутринта Спас получи поздравления от родителите си по случай рождения си ден. Не чу от тях никакъв упрек или недоволство.

След няколко дена комшията Продан каза на Спас:

– Доста весело изкара родения си ден, но знаеш ли, че родителите ти нямаха къде да отидат тази вечер?

Спас трепна:

– Къде са били тогава?

– Родителите ти седяха на една пейката на спирката на метрото, а баща ти цяла вечер чете Библията. Двамата останаха там, докато затвориха метрото.

Нещо се преобърна в душата на Спас.

– Баща ми е седял на пейката и ме е чакал да дойда на себе си, – каза си с болка младежът. – Аз бях като блудния син, а той е бил готов да ме чака дотогава, докато се вразумя.

За Спас това бе специален урок, който запомни за дълго време. От тогава той не празнуваше рождения си ден без родителите си, а освен това оправи и отношенията си с Бога.

Каква по-голяма награда за родителите е, синът им да тръгне по правилния път.